Учението на Толтеките

Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.Той бавно започва да учи – в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което си е представял или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква. Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове: Страхът! Ужасен враг – лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му.•

Човек не бива да бяга. Трябва да се бори със своя страх и въпреки него да предприеме следващата стъпка и всички следващи стъпки. Той може да е съвсем уплашен и въпреки това не трябва да спира. Това е правилото. И ще дойде момент, в който първият му враг ще отстъпи. Човек започва да се чувства сигурен в себе си. Неговото намерение става по-силно. Ученето вече не го ужасява.•

След като веднъж човек е изгонил страха, той е свободен от него до края на живота си, защото наместо страх той придобива яснота – яснота на ума, която заличава страха. От тук нататък човек познава своите желания. Той знае как да ги удовлетворява. Той може да предвижда новите стъпки на учението и за него всичко е озарено от ведра яснота. Човек чувства, че за него няма нищо скрито.И така той се сблъсква с втория си враг: Яснотата! Тази яснота на ума, която толкова трудно се постига, разсейва страха, но и заслепява. Тя кара човека никога да не се съмнява в себе си. Тя му дава увереността, че той може да направи всичко. И той става смел, защото е наясно, не се спира пред нищо, защото всичко му е ясно. Но това е заблуда, то е като нещо незавършено. Ако човек се предаде на тази измамна сила, той ще се поддаде на своя втори враг и само ще се върти из учението. Той ще се втурва, когато трябва да бъде търпелив, и ще бъде търпелив, когато трябва да се втурне. И ще се лута из учението, докато загуби способността си да направи нещо повече.•

Човек трябва да се бори със своята яснота и да я използва само за да вижда; да изчаква търпеливо и внимателно да преценява, преди да предприеме нови стъпки; трябва преди всичко да мисли, че неговата яснота е по-скоро грешка. Ще дойде момент, в който ще прозре, че неговата яснота е била само точка пред очите му. Така той ще е надвил втория си естествен враг и ще стигне до положение вече нищо да не може да му причини зло. Тогава тази увереност няма повече да бъде грешка. Няма да бъде и само точка пред очите му. Ще бъде истинска сила.От този момент ще знае, че силата, която е преследвал толкова дълго, най-сетне е негова. Човек може да прави с нея каквото поиска. Неговият съюзник е под негово разпореждане. Правилото е неговата воля. Той вижда ясно всичко, което е около него, но същевременно се е изправил срещу третия си враг: Силата!Силата е най-могъщият от всички врагове. И естествено най-лесното нещо е да и` се отдадеш, а и защо не, щом като си непобедим. Такъв човек командва. Отначало поема пресметнати рискове, а накрая сам определя правилата, защото е господар.На този стадий човек почти не забелязва своя трети враг, който настъпва към него. И изведнъж, без сам да знае как, той ще е загубил битката. Неговият враг ще го е превърнал в жесток, своенравен човек.•

Човек, победен от силата, умира, без да е осъзнал всъщност как да я управлява. Силата само обременява неговата съдба. Такъв човек няма власт над себе си, не знае нито кога, нито как да използва силата си.След като веднъж един от тези врагове надвие човека, той не може нищо повече да стори. Щом веднъж човек се е предал, той е свършен. •


Човек трябва да осъзнае, че силата, която на пръв поглед е спечелил, не е негова. Той трябва да бъде в готовност през цялото време, боравейки грижливо и добросъвестно с всичко, което е научил. Ако съумее да прозре, че без неговия самоконтрол яснотата и силата стават по-лоши и от грешка, ще достигне точката, в която всичко е в негова власт. Тогава ще знае къде и как да използва силата си. Така ще е победил и третия си враг.Дотогава човек ще е достигнал края на своя път на учение и почти изневиделица ще се изправи срещу последния си враг: Старостта! Този враг е най-жестокият от всички, затова никой не може да го победи напълно, но може да го отблъсне.Това е времето, когато човек няма повече страхове, не го пришпорва яснотата на ума. Това е времето, когато цялата му сила е под негова власт, но и когато изпитва непреодолимо желание да почива. Ако се поддаде изцяло на желанието си да се отпусне и да забрави, ако се успокои в умората си, ще е загубил последния рунд и неговият враг ще го превърне в немощно старо същество. Неговото желание да мине в отстъпление ще вземе връх над цялата му яснота, над силата му и над неговото знание.Но ако човек се отърси от умората и изпълни своето предопределение, той ще може да бъде наречен човек на знанието, макар и само заради онзи кратък миг, в който успее да отблъсне своя последен, непобедим враг. Този миг на яснота, сила и знание е достатъчен.

Вие сте една съвършена ВСЕЛЕНА

"Вие сте една изключително съвършена енергийна сис­тема. Да, вие! Вие не работите, за да накарате тялото си да прави необходимото, за да поддържа живота във вас. Вие не сте привързани към действията, които тялото ви извършва всеки момент от времето, през което сте във формата си. Вие не се опитвате да накарате цялата си система да функционира. Тя работи съвършено без ни­каква насока от ваша страна. В действителност, ако се опитвахте да насочвате телесните си функции, щяхте да станете пречка за неговата съвършено течаща енергия и системна работа. Представете си се например, че яде­те салата и поглъщате марулята, след като сте я сдъвкали. Помислете за всичката неприятна работа, която вие и парчето маруля трябва да изпълните, за да може тя да си свърши работата и да ви нахрани. Слюнката автома­тично изпълва устата ви, за да ви помогне да дъвчете и преглъщате. Вие не сте заети да слюнкоотделяте — то­ва просто си става. След това, когато започнете да прег­лъщате сдъвканата маруля, вие не задвижвате съзнател­но перисталтичните мускули в гърлото си, за да накара­те марулята да върви надолу вместо нагоре. То си става без никаква помощ или намеса от ваша страна. Не на­сочвате хранителните съставки на марулята да навля­зат в кръвообращението ви. Храносмилателният процес кара марулята да прави точно това, което трябва да пра­ви, да отиде точно там, където трябва да отиде, и да се трансформира в хранителните съставки, за да ви осигу­рява съдържащите се в нея вещества винаги когато се нуждаете от тях. Съставките на марулята, които са не­обходими на панкреаса ви, никога не бъркат и не отиват в палеца на крака ви. Никога не е нужно да вършите каквото и да било в цялата тази система, която сте вие, за да я накарате да работи идеално. Нямате абсолютно никакви привързаност към нищо, което има общо с марулята, след като сте я сдъвкали и погълнали. Пътешествието на маруля­та не изисква вашето внимание. Никога не се налага да гово­рите или да работите върху храносмилателната, дихателната или отделителната си система. Всички те просто си работят без никаква ваша намеса.

По сходен начин сърцето ви бие хиляди пъти всеки ден от живота ви. Кога изобщо сте отделяли време да накарате сърцето си да тупти? То работи автоматично и съвършено и колкото по-малко сте привързани към неговата работа, толкова по-малко е вероятно да имате някакви проблеми с него. Виждате, че много, много фун­кции се изпълняват всеки момент от живота ви и вие нямате думата за тях. Всички те работят идеално, защо­то са в хармония с по-висшите принципи на вселената. Няма нужда да се намесвате. Нещо повече: намесата ви е по-вероятно ви да попречи на естествения поток на тези функции.

Това е начинът, по който вие като система от систе­ми функционирате в най-голямата система от всички — нашата вселена. Енергията тече точно така, както тряб­ва да го прави. Храната се поглъща, вашето съвършенс­тво взима връх и всичко работи така, както трябва да го прави. Намесата от ваша страна само ще спира този ес­тествен поток и следователно ще нанесе вреди на съ­вършенството, което сте.

Сега искам от вас да изместите перспективата си от микроскопа, който ви изследваше, и да погледнете през телескопа, за да видите по-голямата картина. Вселена­та е система от системи, сходна на съвършените систе­ми, функциониращи в човешкото същество. Тя също ра­боти съобразно много принципи, които са отвъд нашия контрол, и то без значение какво е нашето мнение за тях — работят дори и да не ги разбираме. И най-важно­то, те работят най-добре, когато не се намесваме и просто позволяваме енергията да тече необезпокоявана. Харесва ми да сравнявам този процес с марулята (която не е ни­що повече от енергия), проправяща си път в нашата сис­тема, оставяики точното количество хранителни вещес­тва там, където трябва да ги остави. И вие като маруля­та изпълнявате съвършено своите функции. Това е ин­телектът, който лежи зад всяка форма. Това е силата или Бог, или Дух, или както си изберете да го наричате, която е част от цялата форма — работеща в хармония без никаква намеса или привързаност.

А сега готови за големия скок! Преди един момент вие бяхте системата, използваща марулята. Сега си се представете като огромно парче маруля. Изместете пер­спективата навън и станете метафоричната маруля, ко­ято е част от най-голямата от всички картини — вашето място във вселената. Вие също сте голям къс енергия, течаща съвършено в по-голяма система в още по-голя­ма система и така до безкрайност. Вие също можете да правите точно това, за което сте създадени, стига само да не се намесвате с ролята си в тази съвършена систе­ма. Не е необходимо да се опитвате да правите онова, което си мислите, че е вашата роля — вие трябва да бъдете като марулята и да оставите всичко да си работи съвършено. Трябва да разберете, че всяка привързаност, която имате към това, как нещата би трябвало да бъ­дат, пречи по някакъв начин на съвършеното ви функ­циониране в рамките на по-голямата система. Трябва да разберете, че всяко притежание, към което се при­вързвате, има същия ефект върху тази съвършено функ­ционираща енергийна система, както ако марулята в чер­вата ви беше взела някакъв багаж, за да го носи със себе си по време на пътуването си. Знаете какво би ви се слу­чило. ако марулята по някакъв начин решеше, че трябва да има повече, за да функционира правилно. Това би повлияло не само на марулята, на стомаха и на дишане­то ви, но в крайна сметка и на самото ви съществуване.

Разбира се, съзнавам, че ние сме много по-сложни от къс маруля. Аналогията обаче служи, за да ни напомни, че универсалните приаципи работят съвършено без ни­каква намеса или помощ. Когато прилагате принципа на откъсването във всекидневния си живот, ще открие­те, че функционирате свободно и се носите с енергийна­та система, която е вселената. И нещо още по-важно: ще откриете, че позволявате на енергията на цялата все­лена да тече необезпокоявана през вас.

Колкото повече сте способни да се носите без никак­ви привързаности, толкова по-щастливи и по-доволни ще се чувствате. Нещо повече: нещата, които преди то­ва безспирно сте преследвали, винаги свършвайки с то­ва, че искате повече, сега ще пристигат в живота ви точно дозирани, за да се грижите за вас и за любимите ви. Ком­бинирайте това с практикуването на принципа на изо­билието и ще видите как все повече и повече неща се вливат в живота ви почти без никакво усилие. Можете да поддържате енергията в нейния поток, като пускате в обръщение и давате на другите всичко, от което не се нуждаете. И тогава — чудото на всички чудеса — кол­кото повече давате, толкова повече ще имате.

Това е изумителна съвършена система, когато й поз­волите да работи, без да се намесвате. Нашата намеса се дължи на някакъв тип привързаност, за който чрез обучението и възпитанието постепенно сме повярвали, че без него не можем да живеем удобно."

        Из „Ще го видиш, когато повярваш в него”

                                   Уейн Дайър

ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ ПРАВИЛА НА ЛЮБОВТА

1. Както виждаме Бога, така виждаме и себе си – едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас  са се натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.

2. Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога.

3. Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да го търсиш : в сърцето на онзи, който обича истински.

4. Умът и любовта са от различно тесто. Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко. Умът винаги е предпазлив и съветва: “ Пази се от прекалено въодушевление!”, докато любовта казва “О, карай! Престраши се!” Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие несметни богатства.

5. Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваме става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.

6. Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е  хубаво да намериш човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.

7. Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди Благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за това, което са му дали, а и за нещата, които са му отказали.

8. Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо . То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.

9. Изток, запада, север , юг – все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и на шир света и ще стигнеш отвъд него.

10. Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново “Аз”, се искат много мъки. Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.

11. Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.

12. По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинския духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си АЗ и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията светлина да минава през тях.

13. Постарай се да не се съпротивляваш на промените, които изникват на пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че живота ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата, които ще дойдат?

14. Бог се е захванал да довърши делото ти, и вътрешно и външно. Зает е изцяло с теб. Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделно взета точица е еднакво важна за цялостната картина.

15. Лесно е да обичаш един съвършен Бог, безукорен и непогрешим, какъвто е Той. Много по-трудно е да обичаш своите ближни, другите хора с всичките им несъвършенства и недостатъци. Не забравяй, можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без любов. Освен ако не се научим да обичаме Божието творение, не можем нито да обичаме истински Бога, нито да го познаем истински.

16. Истинската мръсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мръсотия, която не може да се махне с чиста вода и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата. Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.

17. Цялата Вселена се съдържа в един единствен човек – в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен в теб. За това не търси Дявола извън себе си. Дявола не е някаква свръхестествена сила, която е напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога.

18. Искаш ли да промениш начина, по – който другите се отнасят към теб, първо промени начина, по който ти самия се отнасяш км себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъде признателен на всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози.

19. Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата крачка. Това е най- трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение.

20. Всички сме създадени по Божий образ и все пак така, че всеки да е различен и неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различията и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл.

21. Когато човек обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница.  Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря третото око – окото, което вижда вътрешните селения.

22. Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго освен повърхностна имитация на Действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинското нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой по -далеч от всякакви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.

23. Красивите цветя се обират веднага и малцина обръщат внимание на бодливите растения. А истината е, че от тях се правят най-добрите лекове. Мигар не е същото и с градината на любовта? Как любовта може да бъде достойна за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите? Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото, не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш любовта в нейната цялост.

24. Човекът има неповторимо място в Божието творение. “Вдъхнах му от своя дух”, казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници на Земята. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си божествения дух и да живее според него.

25. Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаме право в адския огън.

26. Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем всички водим безмълвен разговор. Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите – не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички.

27. Този свят е като заснежена планина, където кънти ехото на гласа ти. Каквото и да кажеш, и добро, и зло, то ще върне пак при теб. Затова, в случай, че някой ти мисли злото, само ще усложниш положението, ако тръгнеш да злословиш за него. Ще влезеш в омагьосания кръг на мъстта. Ето защо четиридесет дни  и четиридесет нощи говори и мисли за този човек хубави неща. В края на четиридесетте дни всичко ще бъде различно, защото дълбоко в себе си ти ще бъдеш друг.

28. Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето. И не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.

29. Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четиридесет различни равнища. Съдбата ти – това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб колко добре ще свириш.

30. Истински суфист е онзи, който и да го обвиняват несправедливо, и да го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една едничка лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са “други”, при положение, че изобщо нямаш “Аз” ? Как е възможно изобщо някои да осъжда при положение, че има само Един?

31. Ако искаш да укрепиш вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да бъде меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себични и предубедени и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някои от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други стават по – непреклонни и отпреди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.

32. Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазители на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай на другите никога. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонничество, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиши.

33. Докато всички на този свят се стремят да стигнат някъде, а след смъртта да оставят всичко това след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременяваш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето, изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата от вътре. По същия начин имаме сили да вървим напред благодарение, не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.

35. Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фатализъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила – сила извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целия широк свят е хвърлен в смут.

36. На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващия трябва да се срещне с неверника вътре в себе си. А неверникът би трябвало да опознае правоверния стаен в него. До деня, когато достигнем съвършения човек, вярата е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност неверието.

36. Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капката добро не остава невъзнаградена, и прашинката зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големия съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.

37. Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута по -рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време да обича, и време да умре.

38. Никога не е късно да се запиташ: “ Готов ли съм да променя живота си?” “Готов ли съм да се променя от вътре?”. Наистина е много жалко, ако и един, единствен ден в живота ни е същия, както предишния. Във всеки миг, с всяка нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.

39. Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя. И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.

40. Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов се стремиш духовна или материална, божествена или земна, източна или западна. Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода, а влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато ОГЪНЯТ обикне ВОДАТА!


                                Елиф Шафак

ЗАПИСКИТЕ НА ЖИВОТА

Роберт Белмонт беше нов в Чистилището. Преди няколко часа, когато падаше от скалата, животът му просветна като светкавица пред очите. Последва удар и тялото му се разби в пропастта, покрита с планински камъни. Остра и непоносима болка го преряза. Внезапна тъмнина покри всичко. Мина известно време, когато светлинка се появи някъде далече пред него. Роберт се устреми към нея и когато я достигна, неочаквано се извиси, виждайки тялото си лежащо върху една скала. Хора се трупаха около него с ужасени лица. Той гледаше в недоумение тяхното суетене и искаше да им каже, че всичко е наред. Но никой не можеше да го чуе. Тялото му лежеше безжизнено, с лице към земята. Роберт се носеше над него в странна прозрачна форма, която леко се плъзгаше из въздуха. Въпреки че беше извън тялото си, той се чувстваше жив повече от всякога.
Огледа се. Хората, животните, растенията бяха заобиколени с прозрачни цветни сияния. Това го озадачи.
“Трябва да е аурата” – помисли си той. Но никак не можеше да разбере защо изведнъж започна да я вижда. Беше чувал, че хората притежават електро-магнитно поле около телата си, но никога истински не бе повярвал в това.
Беше приятен слънчев следобед. Високо горе се виеше планинският път. Роберт бе поискал да се наслади на красивата гледка, която се разстилаше пред очите му и се губеше в маранята на хоризонта. Долу, в подножието се разстилаше градът с трепкащи светлинки и течащи пътни артерии. Той бе застанал на самия ръб на пропастта на планинския склон над последното предградие на града и се опитваше да различи контурите на морския бряг напред в далечината, когато загуби равновесие и полетя надолу. Тялото му падна в близост до голям планински туристически комплекс тъкмо когато туристи слизаха от един току-що пристигнал автобус. Хората се струпаха около него покрусени.
След малко пристигна линейка. Тялото му бе понесено към близката болница и Роберт го последва. Видя му се странно, че можеше да се движи успоредно с хвърчащата надолу кола на бърза помощ. След кратък преглед от лекарите Роберт бе обявен за мъртъв.
“Мъртъв!” - извика той. - Не може да бъде! 
Роберт се чувстваше отлично. Даже превъзходно. 
Но внезапно една мисъл го жегна. Защо вижда тялото си отделно от него самия? 
Смут обхвана сърцето му. Нима това е краят на неговия живот? Невъзможно е. Та той се движи, вижда, мисли. Какво приказват те?! Роберт искаше да извика, но внезапно спря.
“Майка ми!” - мисълта за нея го накара да подскочи.
Бърз като вятър, той се втурна към къщи. Ето я къщата от червени тухли с кипарисово дърво пред входа и дъхави цветя покрай пътеката. Тревата, равно окосена, блестеше като изумруден килим под слънчевите лъчи и големите цъфнали храсти около оградата полюшваха леко клонките си. Старото куче седеше на прага. То погледна към Роберт, завъртя опашка и радостно залая.
Вътре майка му се суетеше из кухнята, приготвяйки вечеря. Лицето й някак бе напрегнато. Тя изпусна една чиния, която се разби с трясък на пода. Мърморейки, мисис Белмонт засъбира парчетата.
- Не се тревожи, мамо. Само една чиния е. - Роберт я прегърна. Но тя с нищо не показа, че го вижда.
- Майко! Майко! - извика той край ушите й.
Тя не го чуваше. Роберт се натъжи. Той постоя известно време край нея, опитвайки се да предизвика напразно вниманието й.
В хола баща му четеше вестник. Той не повдигна поглед, когато Роберт влезе.
- Татко! - Роберт го повика тихо. - Татко! - изкрещя той, опитвайки се да разтърси раменете му. Никакъв отговор.
- Какво става с теб? Аз съм тук до теб. Не ме ли чуваш, по дяволите?! 
Роберт удари вестника, но ръката му премина през него, без да предизвика каквото и да е движение.
Той се върна обезкуражен в кухнята. Майка му, натежала от годините, но с меко сърце и състрадателно лице, продължаваше работата си с предаността на старите жени. Ден след ден, година след година, тя бе привързана към кухнята, вършейки своята важна, но неблагодарна работа за изхранването на семейството. Роберт си спомни, че никога не бе й благодарил за яденето, което тя му приготвяше. Сърцето му се изпълни с топлина към нея. Той я прегърна, докосвайки белите й подредени коси и я целуна. Но Роберт нямаше повече време да стои с родителите си.
Защото в болницата ставаше нещо ужасно. Тялото му бе отнесено в операционната, където лекарите тъкмо започваха да вадят някои от най-важните органи. Това бе така болезнено! Роберт долетя мигновено в операционната, крещейки в агония, но действието продължаваше. Сърцето му, черния дроб и бъбреците скоро бяха извадени.
- Крадци! - Крещеше той, опитвайки се напразно да събори инструментите от ръцете на лекарите.
В шок, сякаш побелял от болка, той видя сърцето си в буркан, носен от един млад стажант.
- Не сърцето ми! - Роберт изкрещя, втурвайки се след стажанта и опитвайки се да измъкне буркана от ръцете му.
Стажантът невъзмутимо премина коридора, влезе в една мрачна стая и остави буркана в хладилник. После излезна.
- У-уф! – простена Роберт, сядайки на шкафа до хладилника, държейки главата си. Той се опитваше да събере мислите си, когато чу тих глас:
- А-а. Ето къде си. Здравей, Роберт!
- Емилия! – извика той. – Какво правиш тук? – Той си спомни, че тя бе починала преди няколко години. Те се познаваха добре и живееха наблизо. Тя почина при автомобилна катастрофа. Тогава тя бе на тридесет и шест години и бе редактор на едно известно списание. Емилия беше хубава, милостива и добра. Ходеше на църква и се интересуваше от свръхземни явления. Сега Роберт я видя също като него, в облаковидно прозрачно тяло.
- Дойдох да ти помогна и заведа в новия ти дом.
Той я гледаше озадачен.
- Но най-напред ти трябва да препишеш записките. И то незабавно!
- Ъ – ъ – ъ! 
- Роберт, нямаме време да обяснявам в детайли, защото ти трябва да бързаш. Нали видя животът ти да просветва като светкавица пред очите ти, когато падна от скалата? Това става, защото всеки човек носи в себе си записки на целия си живот – от неговата първа глътка въздух до последния му дъх. Всичко е записано – всяка казана дума, всяко направено нещо, всяка усмивка, мисъл, чувство. Когато някой умре, духът му започва незабавно прехвърляне на записките на неговия живот върху невидимото му тяло, с което ще отлитне в небесата. Човек също притежава един много специален атом, който се нарича “семенен” и се намира в неговото сърце. Това е другото нещо – душата на един микроскопичен атом, който духът взема със себе си, докато цялото останало тяло е оставено да се разложи. Семенният атом е стар, колкото и духът. Той пътува с индивида от живот в живот. Никога не умира, а съдържа есенцията на цялостната еволюционна опитност. Той е като семето на растението, в което е закодиран целия план на неговия растеж. Позволи ми да ти го покажа.
Наистина в лявата камера на сърцето си Роберт видя една блестяща искрица.
- Какво става след като записките са прехвърлени? – попита Роберт, все още разглеждайки сърцето си.
- Записките отиват с духа първо в Чистилището, после в Първото небе – Рая, където внимателно се разучават през следващите години. Нищо от изминалия живот не остава незабелязано.
- Защо? – озадачен попита Роберт.
- Каквото човек посее, това ще пожъне. В Чистилището всеки страда последствията от неговите собствени лоши постъпки. Там той вижда ефекта на своите думи и дела върху другите и е призован да изстрада сам мъката, която им е причинил – за да развие добродетели. В Рая е обратното – човек преживява отново цялата радост от добрите си действия, от успехите и постиженията си... Боя се, че трябва да започнеш незабавно работа. Трябва да бързаш, защото колата на бърза помощ е вече на път, за да вземе сърцето ти за спешно присаждане. Ще ти помогна.
Тя показа на Роберт как да започне презаписването на записките и записването започна.
- При нормални условия ти ще можеш да видиш целия си живот докато презаписването продължава. Това е дълъг процес, който може да продължи от два до три и половина дни. Но ние нямаме избор сега и трябва да го извършим с пълна скорост. Ти ще бъдеш освободен от тялото си само след като завършиш тази работа. Духът напуска тялото когато презаписът е готов. Тогава се прекъсва сребърната нишка, която свързва духа с тялото и истинската смърт настъпва. Затова човек не бива да бъде кремиран преди да са минали три и половина дни от видимата смърт.
Роберт се огледа. Той видя, че е свързан със сърцето си и с тялото си в моргата с тънка блестяща нишка, преминаваща през стените и стаите на болницата.
- Значи човек фактически умира само след три и половина дни? – Роберт се потърка по главата в почуда.
- Така е в мнозинството от случаите. Тялото продължава да усеща болки докато сребърната нишка не бъде прекъсната.
Сега Роберт разбра защо изпита тази страшна болка, когато лекарите му отнемаха органите.
Междувременно един мъж влезе и взе буркана със сърцето. Роберт и Емилия го последваха без да спират записа. Скоро те стигнаха до операционната, където сърцето му бе донесено, за да бъде подготвено за присаждане. Работата на Роберт по презаписа бе изключително затруднена. Той трябваше да концентрира вниманието си, но хората около него му пречеха, пипайки и манипулирайки сърцето му.
След няколко часа лекарите започнаха операцията на пациента. Неизбежното предстоеше – кръвта на пациента скоро щеше да бъде пусната през сърцето на Роберт. Емилия беше в паника. Тя се опитваше да попречи на лекарите по всякакъв начин, защото записът още не беше готов и чуждата кръв, потекла през сърцето, би объркала картините. Част от живота на Роберт можеше да липсва и редица усложнения можеха да настъпят от това.
Двамата направиха каквото можаха. Въпреки всичко Роберт продължаваше скоростно да работи върху записа и Емилия правеше всичко възможно да държи вниманието му концентрирано. Но това никак не бе лесно. Мисълта на Роберт постоянно отскачаше и следеше ръцете на лекарите, които работеха със сърцето му. Когато двамата бяха принудени да спрат за малко, Емилия каза:
- Виждаш ли този човек? – За пръв път Роберт погледна към пациента, на който присаждането щеше да бъде извършено. Той беше на средна възраст, плешив и с болнав вид. 
– За съжаление той се опитва да се държи за живота, невежо пристъпващ Природните закони – продължи Емилия. – Защото не подозира, че духът никога не умира. Умира само тленното тяло, от което духът се освобождава, когато то изпълни задачата си. Ако тялото заболее, духът го напуска и отива в небето, за да подготви ново тяло – по-добро и по-съвършено за следващия си живот. Ще бъде много по-добре, ако този човек умре сега, когато неговото сърце спре, вместо да продължава живота си в това заболяло и изхабено тяло. – Емилия поклати с укор глава.
- Той не знае – продължи тя, - че човек притежава три невидими тела: витално (жизнено), тяло на желанието (звездно, небесно или както още го наричат астрално) и умствено. Трите заедно образуват човешката аура. Виталното тяло е точно копие на физическото и съдържа в себе си етерен дубликат на всеки орган. То усвоява безценната жизнена слънчева енергия, която поддържа живота и я препредава на физическото тяло. Без виталното тяло животът на човека е невъзможен. Ако човек живее нездравословно и пристъпва природните закони, той заболява – някой орган се уврежда. Но хората не знаят, че преди да се появят симптомите, най-напред етерният двойник на органа е заболял. Той се е задръстил и протичането на жизнената енергия през него към физическия орган е станало затруднено или възпрепятствано. Смяната на заболелия орган с нищо не променя състоянието на етерния двойник. Той няма да бъде в състояние да изпраща пълноценна жизнена енергия към новия орган и рано или късно последният също ще заболее. Човекът трябва напълно да промени начина си на живот, на мислене и да започне да се стреми към спазване на природните закони, а не да подменя болните си органи с чужди.
- Искаш да кажеш, че моето сърце няма да му помогне много? – попита Роберт с гневна нотка в гласа.
- Да, ако той не придобие ново разбиране за живота. Неговото егоистично желание да използува сърцето на някой друг човек ти причини физическа болка от операцията и ти пречи при записа. Той иска да се ползува от един орган, изграден с усилията на друг дух и отразяващ характера и качествата на друг човек, придобити чрез упорит труд през много предишни прераждания. В духовния свят това се счита за кражба. С това той само си навлича допълнителна тежест към съдбата, която ще трябва един ден да изплаща. Дори когато хората доброволно завещават органите си за присаждане, ситуацията не се променя съществено, тъй като и те ще изстрадат послесмъртните резултати и агония.
Роберт погледна към пациента, лежащ безжизнен и жълт поради упойката. Гласът на Емилия стана твърд:
- Сега той губи семенния атом на неговия собствен живот, който е изхвърлен заедно с неговото ненужно сърце в боклука. Силите, които работят в него ще трябва да се приспособят към едно чуждо сърце и чужд семенен атом, които съдържат спомените на друго еволюционно развитие от друг човек. Това от своя страна носи последствия. Един ден той ще се яви в Чистилището с объркани записки. Той може да бъде върнат да се роди отново на земята и да умре като дете. Част от опитностите от неговия сегашен живот, които са безценен капитал за духовно израстване, ще бъдат загубени за него. Но това не е всичко. Той те ограби от част от твоите записки и с това си навлича тежка съдба, която ще има да плаща за в бъдеще с големи страдания. Аз го съжалявам. През едно от следващите прераждания, той ще трябва да ти даде жизнена служба. Сега съдбата му е завинаги свързана с твоята.
Емилия трябваше да спре неочаквано обяснението, тъй като в този момент се яви нова голяма пречка.
Новината за смъртта на Роберт достигна до неговите родители и те изпаднаха в шок. Майка му започна да крещи истерично. Баща му се строполи на дивана почти в сърдечна криза. Вниманието на Роберт изцяло бе погълнато от това. Емилия се опитваше по всякакъв начин да го накара да продължава работата по записа, но всичко бе прекалено много за бедния Роберт. Той се опита за малко – записките не се получиха ясни. Започна да губи части от тях. Понякога спираше напълно, хвърчейки ту към дома си, ту към болницата. Това продължи известно време, докато накрая той загуби съзнание.
Когато дойде на себе си Роберт нямаше представа колко дълго бе лежал на земята. Но сребърната нишка не го свързваше повече със сърцето и тялото му. Тя беше прекъсната. Той видя лицето на Емилия надвесено над него.
- Какво се случи? – Роберт запита уплашено.
- Сега ти си освободен от твоето тяло – Емилия се усмихна.
- А записките? – той почти подскочи.
- Всичко е добре – Емилия се опита да го успокои. Тя знаеше, че записките не станаха отлично, както трябваше. Но при създадените обстоятелства не можеше да бъде другояче. Вмешателството в работата им бе прекалено силно и грубо. Прехвърлянето на записките е от огромно значение за духа. Но когато хората около мъртвия вдигат шум ридаейки, или безпокоят тялото, както в случая с отнемане на органите, духът не може да работи съсредоточено, а това се отразява тежко на послесмъртното му съществувание.
- Тялото трябва да бъде оставено в пълен покой върху лед в продължение на два до три и половина дни след смъртта, - Емилия се опита да обясни. – Лека тиха музика е подходяща в случая. По никакъв начин мъртвият не бива да бъде обезпокояван.
Роберт дълбоко въздъхна. Цялото преживяване се оказа твърде травмиращо за него. Той погледна към обезобразеното си тяло в моргата. Над него се издигаше някакъв странен етерен облак.
- Това е виталното ти тяло, което ти няма да вземеш със себе си. – Емилия отново му помогна в загадката. – Тленното ти тяло ще бъде кремирано утре и виталното тяло ще се разпадне заедно с него. Всички биологични процеси в тялото се извършват благодарение на виталното тяло. То поддържа живота на тленното. При смъртта човекът напуска плътното физическо тяло и нуждата от виталното тяло отпада. Затова духът изоставя и него. Когато хората погребват мъртвите, виталните тела кръжат над гробовете известно време, докато продължава процесът на разлагане. Някои по-чувствителни хора са в състояние да видят флуоресцираща светлина над пресните гробове. Тя идва от изоставените витални тела. Ти си късметлия. Твоите две тела ще се разпаднат в огъня при кремирането и ще възстановят бързо елементите в тяхното първично състояние, без да преминават през мъчителното разлагане при погребването. Ако хората знаят колко ужасна е практиката на заравяне на мъртвите, те своевременно ще се откажат от нея.
- Ние ще дойдем утре да присъстваме на погребението. Но сега нека продължим със задачите. – При тези думи Емилия го дари с една красива усмивка, от която Роберт се почувства облегчен.
- Виждаш ли, Роберт, - продължи тя с весела нотка в гласа – преди прекъсването на сребърната нишка, духът все още се намира във Физическия свят – в неговата Етерна Област. Това е най-първото невидимо пространство, през което умиращият преминава. Физическият Свят е съставен не само от твърди, течни и газообразни вещества, но има и невидима част, изградена от четири вида етери с различна плътност. Те проникват всичко съществуващо на Земята и са проводник на космичните сили, които осъществяват биологичните процеси във всеки жив организъм. Чрез тях се поддържа живота, движението и размножаването на видовете, както и движението на светлината, и записването на спомените за всичко, което се случва под Слънцето. Жизненото (виталното) тяло е изградено от тези четири етери. Но след прекъсването на сребърната нишка и изоставянето на двете тела - плътното и жизненото, които са инструменти за функциониране във Физическия Свят, духът се издига във следващото невидимо пространство – Светът на Желанието. Тук той съществува в тялото на желанието (небесното или астрално тяло, както още е наричано).
След тези думи двамата отлитнаха, оставяйки борещия се за живота пациент на неговата съдба и родителите на Роберт на тяхната мъка. Роберт бе обхванат от внезапно чувство за безкрайна свобода. Нищо повече не го задържаше на Земята. Той можеше вече да се издигне нагоре в небесата и да срещне новия си живот. Сега Роберт бе в своето звездно (небесно) тяло, което незабавно прие облика на изоставеното плътно тяло. Той носеше със себе си и умственото си тяло. С радостен вик Роберт направи няколко премятания във въздуха.
- Ура-а-а! – за първи път той възкликна от удоволствие.
Но Роберт нямаше време да мисли за случилото се. Защото го заобиколиха хора, за които той знаеше, че са мъртви. Той започна да се здрависва с тях.
- Здравей, Роберт. – Някой го потупа по рамото.
- Дядо! – Роберт извика възбуден.
- Толкова е хубаво да те видя отново! – здравата прегръдка на дядо му едва не го “задуши”. Но той бързо осъзна, че тук вече не беше необходимо да диша. Лицето на стареца светеше, разтеглено в усмивка.
След това Роберт потъна в прегръдката на баба си. Сълзи мокреха страните й. Двамата старци бяха точно такива, каквито Роберт ги помнеше. Странното беше, че макар и в прозрачни небесни тела, които преминаваха през земните неща свободно и безпрепятствено, Роберт усещаше допира до невидимите за човешкото око форми по същия начин, както в земния живот. Небесните прегръдки и ръкостисканията бяха крепки и вълнуващи, така както бяха преди на Земята.
- Ха-ха-ха! Надявам се, че не съм закъснял – силен глас накара всички да се обърнат. Един едър мъж на средна възраст сграбчи ръката на Роберт, след което го притисна до гърдите си. – Чаках те, приятелю. Изглеждаш великолепно – каза той, не сваляйки очите си от Роберт. Това беше Пол, приятелят от работата, който почина, когато циментов блок падна неочаквано от крана.
- А-а-а, ти си вече тук! – нечий глас надвика бърборенето.
- Помниш ли ме? – няколко новопристигнали се здрависаха с Роберт.
Наистина той се радваше да види всички тези хора. Беше като вчера. Припомняха си общи случки. Роберт се почувства освободен и щастлив.
- Хайде, елате всички. Нека отпразнуваме! – каза Пол и групата го последва радостно гълчейки нагоре из облаците.


Благодаря на 

svetlina