ЗАПИСКИТЕ НА ЖИВОТА

Роберт Белмонт беше нов в Чистилището. Преди няколко часа, когато падаше от скалата, животът му просветна като светкавица пред очите. Последва удар и тялото му се разби в пропастта, покрита с планински камъни. Остра и непоносима болка го преряза. Внезапна тъмнина покри всичко. Мина известно време, когато светлинка се появи някъде далече пред него. Роберт се устреми към нея и когато я достигна, неочаквано се извиси, виждайки тялото си лежащо върху една скала. Хора се трупаха около него с ужасени лица. Той гледаше в недоумение тяхното суетене и искаше да им каже, че всичко е наред. Но никой не можеше да го чуе. Тялото му лежеше безжизнено, с лице към земята. Роберт се носеше над него в странна прозрачна форма, която леко се плъзгаше из въздуха. Въпреки че беше извън тялото си, той се чувстваше жив повече от всякога.
Огледа се. Хората, животните, растенията бяха заобиколени с прозрачни цветни сияния. Това го озадачи.
“Трябва да е аурата” – помисли си той. Но никак не можеше да разбере защо изведнъж започна да я вижда. Беше чувал, че хората притежават електро-магнитно поле около телата си, но никога истински не бе повярвал в това.
Беше приятен слънчев следобед. Високо горе се виеше планинският път. Роберт бе поискал да се наслади на красивата гледка, която се разстилаше пред очите му и се губеше в маранята на хоризонта. Долу, в подножието се разстилаше градът с трепкащи светлинки и течащи пътни артерии. Той бе застанал на самия ръб на пропастта на планинския склон над последното предградие на града и се опитваше да различи контурите на морския бряг напред в далечината, когато загуби равновесие и полетя надолу. Тялото му падна в близост до голям планински туристически комплекс тъкмо когато туристи слизаха от един току-що пристигнал автобус. Хората се струпаха около него покрусени.
След малко пристигна линейка. Тялото му бе понесено към близката болница и Роберт го последва. Видя му се странно, че можеше да се движи успоредно с хвърчащата надолу кола на бърза помощ. След кратък преглед от лекарите Роберт бе обявен за мъртъв.
“Мъртъв!” - извика той. - Не може да бъде! 
Роберт се чувстваше отлично. Даже превъзходно. 
Но внезапно една мисъл го жегна. Защо вижда тялото си отделно от него самия? 
Смут обхвана сърцето му. Нима това е краят на неговия живот? Невъзможно е. Та той се движи, вижда, мисли. Какво приказват те?! Роберт искаше да извика, но внезапно спря.
“Майка ми!” - мисълта за нея го накара да подскочи.
Бърз като вятър, той се втурна към къщи. Ето я къщата от червени тухли с кипарисово дърво пред входа и дъхави цветя покрай пътеката. Тревата, равно окосена, блестеше като изумруден килим под слънчевите лъчи и големите цъфнали храсти около оградата полюшваха леко клонките си. Старото куче седеше на прага. То погледна към Роберт, завъртя опашка и радостно залая.
Вътре майка му се суетеше из кухнята, приготвяйки вечеря. Лицето й някак бе напрегнато. Тя изпусна една чиния, която се разби с трясък на пода. Мърморейки, мисис Белмонт засъбира парчетата.
- Не се тревожи, мамо. Само една чиния е. - Роберт я прегърна. Но тя с нищо не показа, че го вижда.
- Майко! Майко! - извика той край ушите й.
Тя не го чуваше. Роберт се натъжи. Той постоя известно време край нея, опитвайки се да предизвика напразно вниманието й.
В хола баща му четеше вестник. Той не повдигна поглед, когато Роберт влезе.
- Татко! - Роберт го повика тихо. - Татко! - изкрещя той, опитвайки се да разтърси раменете му. Никакъв отговор.
- Какво става с теб? Аз съм тук до теб. Не ме ли чуваш, по дяволите?! 
Роберт удари вестника, но ръката му премина през него, без да предизвика каквото и да е движение.
Той се върна обезкуражен в кухнята. Майка му, натежала от годините, но с меко сърце и състрадателно лице, продължаваше работата си с предаността на старите жени. Ден след ден, година след година, тя бе привързана към кухнята, вършейки своята важна, но неблагодарна работа за изхранването на семейството. Роберт си спомни, че никога не бе й благодарил за яденето, което тя му приготвяше. Сърцето му се изпълни с топлина към нея. Той я прегърна, докосвайки белите й подредени коси и я целуна. Но Роберт нямаше повече време да стои с родителите си.
Защото в болницата ставаше нещо ужасно. Тялото му бе отнесено в операционната, където лекарите тъкмо започваха да вадят някои от най-важните органи. Това бе така болезнено! Роберт долетя мигновено в операционната, крещейки в агония, но действието продължаваше. Сърцето му, черния дроб и бъбреците скоро бяха извадени.
- Крадци! - Крещеше той, опитвайки се напразно да събори инструментите от ръцете на лекарите.
В шок, сякаш побелял от болка, той видя сърцето си в буркан, носен от един млад стажант.
- Не сърцето ми! - Роберт изкрещя, втурвайки се след стажанта и опитвайки се да измъкне буркана от ръцете му.
Стажантът невъзмутимо премина коридора, влезе в една мрачна стая и остави буркана в хладилник. После излезна.
- У-уф! – простена Роберт, сядайки на шкафа до хладилника, държейки главата си. Той се опитваше да събере мислите си, когато чу тих глас:
- А-а. Ето къде си. Здравей, Роберт!
- Емилия! – извика той. – Какво правиш тук? – Той си спомни, че тя бе починала преди няколко години. Те се познаваха добре и живееха наблизо. Тя почина при автомобилна катастрофа. Тогава тя бе на тридесет и шест години и бе редактор на едно известно списание. Емилия беше хубава, милостива и добра. Ходеше на църква и се интересуваше от свръхземни явления. Сега Роберт я видя също като него, в облаковидно прозрачно тяло.
- Дойдох да ти помогна и заведа в новия ти дом.
Той я гледаше озадачен.
- Но най-напред ти трябва да препишеш записките. И то незабавно!
- Ъ – ъ – ъ! 
- Роберт, нямаме време да обяснявам в детайли, защото ти трябва да бързаш. Нали видя животът ти да просветва като светкавица пред очите ти, когато падна от скалата? Това става, защото всеки човек носи в себе си записки на целия си живот – от неговата първа глътка въздух до последния му дъх. Всичко е записано – всяка казана дума, всяко направено нещо, всяка усмивка, мисъл, чувство. Когато някой умре, духът му започва незабавно прехвърляне на записките на неговия живот върху невидимото му тяло, с което ще отлитне в небесата. Човек също притежава един много специален атом, който се нарича “семенен” и се намира в неговото сърце. Това е другото нещо – душата на един микроскопичен атом, който духът взема със себе си, докато цялото останало тяло е оставено да се разложи. Семенният атом е стар, колкото и духът. Той пътува с индивида от живот в живот. Никога не умира, а съдържа есенцията на цялостната еволюционна опитност. Той е като семето на растението, в което е закодиран целия план на неговия растеж. Позволи ми да ти го покажа.
Наистина в лявата камера на сърцето си Роберт видя една блестяща искрица.
- Какво става след като записките са прехвърлени? – попита Роберт, все още разглеждайки сърцето си.
- Записките отиват с духа първо в Чистилището, после в Първото небе – Рая, където внимателно се разучават през следващите години. Нищо от изминалия живот не остава незабелязано.
- Защо? – озадачен попита Роберт.
- Каквото човек посее, това ще пожъне. В Чистилището всеки страда последствията от неговите собствени лоши постъпки. Там той вижда ефекта на своите думи и дела върху другите и е призован да изстрада сам мъката, която им е причинил – за да развие добродетели. В Рая е обратното – човек преживява отново цялата радост от добрите си действия, от успехите и постиженията си... Боя се, че трябва да започнеш незабавно работа. Трябва да бързаш, защото колата на бърза помощ е вече на път, за да вземе сърцето ти за спешно присаждане. Ще ти помогна.
Тя показа на Роберт как да започне презаписването на записките и записването започна.
- При нормални условия ти ще можеш да видиш целия си живот докато презаписването продължава. Това е дълъг процес, който може да продължи от два до три и половина дни. Но ние нямаме избор сега и трябва да го извършим с пълна скорост. Ти ще бъдеш освободен от тялото си само след като завършиш тази работа. Духът напуска тялото когато презаписът е готов. Тогава се прекъсва сребърната нишка, която свързва духа с тялото и истинската смърт настъпва. Затова човек не бива да бъде кремиран преди да са минали три и половина дни от видимата смърт.
Роберт се огледа. Той видя, че е свързан със сърцето си и с тялото си в моргата с тънка блестяща нишка, преминаваща през стените и стаите на болницата.
- Значи човек фактически умира само след три и половина дни? – Роберт се потърка по главата в почуда.
- Така е в мнозинството от случаите. Тялото продължава да усеща болки докато сребърната нишка не бъде прекъсната.
Сега Роберт разбра защо изпита тази страшна болка, когато лекарите му отнемаха органите.
Междувременно един мъж влезе и взе буркана със сърцето. Роберт и Емилия го последваха без да спират записа. Скоро те стигнаха до операционната, където сърцето му бе донесено, за да бъде подготвено за присаждане. Работата на Роберт по презаписа бе изключително затруднена. Той трябваше да концентрира вниманието си, но хората около него му пречеха, пипайки и манипулирайки сърцето му.
След няколко часа лекарите започнаха операцията на пациента. Неизбежното предстоеше – кръвта на пациента скоро щеше да бъде пусната през сърцето на Роберт. Емилия беше в паника. Тя се опитваше да попречи на лекарите по всякакъв начин, защото записът още не беше готов и чуждата кръв, потекла през сърцето, би объркала картините. Част от живота на Роберт можеше да липсва и редица усложнения можеха да настъпят от това.
Двамата направиха каквото можаха. Въпреки всичко Роберт продължаваше скоростно да работи върху записа и Емилия правеше всичко възможно да държи вниманието му концентрирано. Но това никак не бе лесно. Мисълта на Роберт постоянно отскачаше и следеше ръцете на лекарите, които работеха със сърцето му. Когато двамата бяха принудени да спрат за малко, Емилия каза:
- Виждаш ли този човек? – За пръв път Роберт погледна към пациента, на който присаждането щеше да бъде извършено. Той беше на средна възраст, плешив и с болнав вид. 
– За съжаление той се опитва да се държи за живота, невежо пристъпващ Природните закони – продължи Емилия. – Защото не подозира, че духът никога не умира. Умира само тленното тяло, от което духът се освобождава, когато то изпълни задачата си. Ако тялото заболее, духът го напуска и отива в небето, за да подготви ново тяло – по-добро и по-съвършено за следващия си живот. Ще бъде много по-добре, ако този човек умре сега, когато неговото сърце спре, вместо да продължава живота си в това заболяло и изхабено тяло. – Емилия поклати с укор глава.
- Той не знае – продължи тя, - че човек притежава три невидими тела: витално (жизнено), тяло на желанието (звездно, небесно или както още го наричат астрално) и умствено. Трите заедно образуват човешката аура. Виталното тяло е точно копие на физическото и съдържа в себе си етерен дубликат на всеки орган. То усвоява безценната жизнена слънчева енергия, която поддържа живота и я препредава на физическото тяло. Без виталното тяло животът на човека е невъзможен. Ако човек живее нездравословно и пристъпва природните закони, той заболява – някой орган се уврежда. Но хората не знаят, че преди да се появят симптомите, най-напред етерният двойник на органа е заболял. Той се е задръстил и протичането на жизнената енергия през него към физическия орган е станало затруднено или възпрепятствано. Смяната на заболелия орган с нищо не променя състоянието на етерния двойник. Той няма да бъде в състояние да изпраща пълноценна жизнена енергия към новия орган и рано или късно последният също ще заболее. Човекът трябва напълно да промени начина си на живот, на мислене и да започне да се стреми към спазване на природните закони, а не да подменя болните си органи с чужди.
- Искаш да кажеш, че моето сърце няма да му помогне много? – попита Роберт с гневна нотка в гласа.
- Да, ако той не придобие ново разбиране за живота. Неговото егоистично желание да използува сърцето на някой друг човек ти причини физическа болка от операцията и ти пречи при записа. Той иска да се ползува от един орган, изграден с усилията на друг дух и отразяващ характера и качествата на друг човек, придобити чрез упорит труд през много предишни прераждания. В духовния свят това се счита за кражба. С това той само си навлича допълнителна тежест към съдбата, която ще трябва един ден да изплаща. Дори когато хората доброволно завещават органите си за присаждане, ситуацията не се променя съществено, тъй като и те ще изстрадат послесмъртните резултати и агония.
Роберт погледна към пациента, лежащ безжизнен и жълт поради упойката. Гласът на Емилия стана твърд:
- Сега той губи семенния атом на неговия собствен живот, който е изхвърлен заедно с неговото ненужно сърце в боклука. Силите, които работят в него ще трябва да се приспособят към едно чуждо сърце и чужд семенен атом, които съдържат спомените на друго еволюционно развитие от друг човек. Това от своя страна носи последствия. Един ден той ще се яви в Чистилището с объркани записки. Той може да бъде върнат да се роди отново на земята и да умре като дете. Част от опитностите от неговия сегашен живот, които са безценен капитал за духовно израстване, ще бъдат загубени за него. Но това не е всичко. Той те ограби от част от твоите записки и с това си навлича тежка съдба, която ще има да плаща за в бъдеще с големи страдания. Аз го съжалявам. През едно от следващите прераждания, той ще трябва да ти даде жизнена служба. Сега съдбата му е завинаги свързана с твоята.
Емилия трябваше да спре неочаквано обяснението, тъй като в този момент се яви нова голяма пречка.
Новината за смъртта на Роберт достигна до неговите родители и те изпаднаха в шок. Майка му започна да крещи истерично. Баща му се строполи на дивана почти в сърдечна криза. Вниманието на Роберт изцяло бе погълнато от това. Емилия се опитваше по всякакъв начин да го накара да продължава работата по записа, но всичко бе прекалено много за бедния Роберт. Той се опита за малко – записките не се получиха ясни. Започна да губи части от тях. Понякога спираше напълно, хвърчейки ту към дома си, ту към болницата. Това продължи известно време, докато накрая той загуби съзнание.
Когато дойде на себе си Роберт нямаше представа колко дълго бе лежал на земята. Но сребърната нишка не го свързваше повече със сърцето и тялото му. Тя беше прекъсната. Той видя лицето на Емилия надвесено над него.
- Какво се случи? – Роберт запита уплашено.
- Сега ти си освободен от твоето тяло – Емилия се усмихна.
- А записките? – той почти подскочи.
- Всичко е добре – Емилия се опита да го успокои. Тя знаеше, че записките не станаха отлично, както трябваше. Но при създадените обстоятелства не можеше да бъде другояче. Вмешателството в работата им бе прекалено силно и грубо. Прехвърлянето на записките е от огромно значение за духа. Но когато хората около мъртвия вдигат шум ридаейки, или безпокоят тялото, както в случая с отнемане на органите, духът не може да работи съсредоточено, а това се отразява тежко на послесмъртното му съществувание.
- Тялото трябва да бъде оставено в пълен покой върху лед в продължение на два до три и половина дни след смъртта, - Емилия се опита да обясни. – Лека тиха музика е подходяща в случая. По никакъв начин мъртвият не бива да бъде обезпокояван.
Роберт дълбоко въздъхна. Цялото преживяване се оказа твърде травмиращо за него. Той погледна към обезобразеното си тяло в моргата. Над него се издигаше някакъв странен етерен облак.
- Това е виталното ти тяло, което ти няма да вземеш със себе си. – Емилия отново му помогна в загадката. – Тленното ти тяло ще бъде кремирано утре и виталното тяло ще се разпадне заедно с него. Всички биологични процеси в тялото се извършват благодарение на виталното тяло. То поддържа живота на тленното. При смъртта човекът напуска плътното физическо тяло и нуждата от виталното тяло отпада. Затова духът изоставя и него. Когато хората погребват мъртвите, виталните тела кръжат над гробовете известно време, докато продължава процесът на разлагане. Някои по-чувствителни хора са в състояние да видят флуоресцираща светлина над пресните гробове. Тя идва от изоставените витални тела. Ти си късметлия. Твоите две тела ще се разпаднат в огъня при кремирането и ще възстановят бързо елементите в тяхното първично състояние, без да преминават през мъчителното разлагане при погребването. Ако хората знаят колко ужасна е практиката на заравяне на мъртвите, те своевременно ще се откажат от нея.
- Ние ще дойдем утре да присъстваме на погребението. Но сега нека продължим със задачите. – При тези думи Емилия го дари с една красива усмивка, от която Роберт се почувства облегчен.
- Виждаш ли, Роберт, - продължи тя с весела нотка в гласа – преди прекъсването на сребърната нишка, духът все още се намира във Физическия свят – в неговата Етерна Област. Това е най-първото невидимо пространство, през което умиращият преминава. Физическият Свят е съставен не само от твърди, течни и газообразни вещества, но има и невидима част, изградена от четири вида етери с различна плътност. Те проникват всичко съществуващо на Земята и са проводник на космичните сили, които осъществяват биологичните процеси във всеки жив организъм. Чрез тях се поддържа живота, движението и размножаването на видовете, както и движението на светлината, и записването на спомените за всичко, което се случва под Слънцето. Жизненото (виталното) тяло е изградено от тези четири етери. Но след прекъсването на сребърната нишка и изоставянето на двете тела - плътното и жизненото, които са инструменти за функциониране във Физическия Свят, духът се издига във следващото невидимо пространство – Светът на Желанието. Тук той съществува в тялото на желанието (небесното или астрално тяло, както още е наричано).
След тези думи двамата отлитнаха, оставяйки борещия се за живота пациент на неговата съдба и родителите на Роберт на тяхната мъка. Роберт бе обхванат от внезапно чувство за безкрайна свобода. Нищо повече не го задържаше на Земята. Той можеше вече да се издигне нагоре в небесата и да срещне новия си живот. Сега Роберт бе в своето звездно (небесно) тяло, което незабавно прие облика на изоставеното плътно тяло. Той носеше със себе си и умственото си тяло. С радостен вик Роберт направи няколко премятания във въздуха.
- Ура-а-а! – за първи път той възкликна от удоволствие.
Но Роберт нямаше време да мисли за случилото се. Защото го заобиколиха хора, за които той знаеше, че са мъртви. Той започна да се здрависва с тях.
- Здравей, Роберт. – Някой го потупа по рамото.
- Дядо! – Роберт извика възбуден.
- Толкова е хубаво да те видя отново! – здравата прегръдка на дядо му едва не го “задуши”. Но той бързо осъзна, че тук вече не беше необходимо да диша. Лицето на стареца светеше, разтеглено в усмивка.
След това Роберт потъна в прегръдката на баба си. Сълзи мокреха страните й. Двамата старци бяха точно такива, каквито Роберт ги помнеше. Странното беше, че макар и в прозрачни небесни тела, които преминаваха през земните неща свободно и безпрепятствено, Роберт усещаше допира до невидимите за човешкото око форми по същия начин, както в земния живот. Небесните прегръдки и ръкостисканията бяха крепки и вълнуващи, така както бяха преди на Земята.
- Ха-ха-ха! Надявам се, че не съм закъснял – силен глас накара всички да се обърнат. Един едър мъж на средна възраст сграбчи ръката на Роберт, след което го притисна до гърдите си. – Чаках те, приятелю. Изглеждаш великолепно – каза той, не сваляйки очите си от Роберт. Това беше Пол, приятелят от работата, който почина, когато циментов блок падна неочаквано от крана.
- А-а-а, ти си вече тук! – нечий глас надвика бърборенето.
- Помниш ли ме? – няколко новопристигнали се здрависаха с Роберт.
Наистина той се радваше да види всички тези хора. Беше като вчера. Припомняха си общи случки. Роберт се почувства освободен и щастлив.
- Хайде, елате всички. Нека отпразнуваме! – каза Пол и групата го последва радостно гълчейки нагоре из облаците.


Благодаря на 

svetlina

Обръщение към Създателя

Веднъж в далечното минало - а може би в бъдещето... трудно е да се каже точно - Вселената забрави себе си. Никой не знае защо стана така. Просто такава е същността на вселените - от време на време забравят себе си.
Твърде вероятно е да е заспала, а като се е събудила, е забравила съня си. Но какво е било преди този сън - предишен сън ли? А дали пък Вселената не е била самият сън? Така или иначе, забравилият за себе си сън се превърнал в Нищо.
И нима може да бъде другояче?
- Кой съм аз? - попитало себе си Нищото.
- Ти си Огледало... Огледало... Огледало... - отвърнало с милиарди светлинни отблясъци Отражението.
- А ти кой си? - попитало Огледалото.
- Аз съм Отражение в теб.
- Откъде се взе?
- Роди ме твоят въпрос.
- Но аз не виждам нищо наоколо. И себе си не виждам. Как мога да бъда Огледало? Та аз съм Нищо!
- Правилно - отвърнало Отражението. - Всъщност пустотата е най-първото, начално, безкрайно огледало, защото в нея нищото се отразява от нищо.
- А аз какво съм?
- Ти не изглеждаш никак.
- Голямо ли съм или малко?
-Да.
- Какво да, нищо не разбирам?
- И едното, и другото. Ти си такова, каквото си се представяш. Едновременно безкрайно голямо и безкрайно малко, защото безкрайността и точката са едно и също.
- Странно. А къде се намирам?
- Сега - в пространството на варианти - отговорило Отражението.
- Варианти на какво?
- На каквото си поискаш. Пространството също е възникнало като следствие на твоя въпрос. Изобщо ще се появи всичко, за което си помислиш. Защото ти си безкрайно Огледало. На всеки твой въпрос ще се появят безкрайно множество отговори.
- А аз защо съществувам?
- За да бъдеш.
- Какво мога?
- Всичко.

Из"  ТРАНССЪРФИНГ" - Вадим Зеланд

КАК ДА СЛЕДВАМЕ ПЪТЕКАТА

В кармата на всеки от нас е заложено да срещне една или друга духовна пътека и аз бих ви насърчил с цялото си сърце да следвате напълно искрено пътеката, която ви вдъхновява най-много.

Четете великите духовни книги на всички традиции, опитайте се да разберете, доколкото можете, какво разбират големите учители под „освобождаване" и „просветление", открийте кой подход към абсолютната реалност ви привлича най-много и кой е най-подходящ за вас. В търсенето си проявете колкото се може повече прозорливост. Духовната пътека повече от всичко друго изисква интелигентност, трезво разбиране и способност за долавяне на фини разлики, защото става дума за най-висшата истина. Тръгнете по нея с колкото можете повече добро настроение, като си давате сметка какъв багаж ще носите със себе си - вашите недостатъци, фантазии, неуспехи и планове. При все по-пълната представа за това, какво би могла да представлява истинската ви природа, изпълнени със земно смирение, направете ясна преценка къде точно се намирате в духовното си пътешествие и какво още ви остава да разберете и постигнете.

Най-важно е да не попаднете в капана на това, което виждам нався­къде на Запад и което наричам „пазарски манталитет" - ходенето на „пазар" от учител на учител, от учение на учение, без последователност и без истинско, трайно посвещаване на една дисциплина. Почти всички духовни учители от всички школи са съгласни, че най-важното е да следваш един път към съвършенството и истината, да следваш една традиция с цялото си сърце и с целия си ум до края на духовното пътуване, като в същото време оставаш открит и уважаваш прозренията на другите.

В Тибет казваме: „Ако знаеш едно, постигаш всичко." Съвременното чудато схващане, че човек може да държи открити всичките си въз­можности, без да се отдаде напълно на никоя от тях, е една от най-големите и най-опасни заблуди на нашата цивилизация и един от най-ефективните начини на егото да ни отклони от духовните ни търсения.

Когато търсите постоянно, самото търсене се превръща в самоцел и ви завладява. Ставате духовен турист, който се лута наоколо, но никога не стига където и да било. Както казва Патрул Ринпоче: „Оставяте слона у дома си и тръгвате да търсите следите от стъпките му в гората." Следването на едно учение не означава да бъдете затворени в него или да сте монополизирани от него. Това е един умел и състрадателен начин да бъдете винаги на пътеката и да се движите напред независимо от препятстви­ята, които неизбежно си поставяте или вие, или светът около вас.

И така, когато проучите мистичните традиции, изберете учител и го следвайте. Едно е да предприемете духовното пътешествие, а съвсем друго - да имате търпението, куража, издръжливостта, мъдростта и смирението да го доведете докрай. Може и да имате карма да попаднете на учител, но трябва да имате и карма да го следвате. Защото много малко от нас знаят как да следват учителя, което само по себе си е изкуство. Така че колкото и голямо да е учението и колкото и добър да е учителят, важното е вие да намерите у себе си способността да обичате и следвате този учител и това учение.

Не е лесно. Нещата никога няма да са съвършени. А и как би могло? Ние все още сме в самсара. Дори когато откриете учителя си и следвате напътствията му с цялата възможна искреност, пак ще възникват трудности и разочарования, противоречия и несъвършенства. Не се предавайте пред трудностите и дребните препятствия. Това са само детинските емоции на егото. Не им позволявайте да ви заслепят, да не ви позволят да видите основната и извечна стойност на това, с което сте се заели. Не позволявайте нетърпението да ви отклони от пътя към истината. Много пъти съм се натъжавал, когато виждам колко много хора се заемат ентусиазирано с някое учение и единственото, което постигат, е да се обезсърчат и откажат още при първите малки и неизбежни препятствия, за да се върнат към самсара и старите си навици и да пропилеят години, а понякога и цял живот.

Както казва Буда в първата си проповед, коренът на цялото ни страдание в самсара е неведението. Неведението, докато не се освободим от него, може да ни се струва безкрайно. Дори след като стъпим на духовната пътека, то е в състояние да затрудни търсенията ни. Ако обаче не забравяме това и пазим ученията в сърцето си, постепенно ще развием умението да разпознаваме неизброимите обърквания, причинявани от неведението, никога няма да излагаме на изпитания решимостта си и няма да изгубим ориентация....

       Из "Тибетска книга за живота и смъртта"

МЪДРИЯТ ВОДАЧ

През целия ви живот у вас са живели двама души. Единият е егото -войнствено, изискващо, истерично, пресметливо. Другият е скритото духовно същество, в чийто мъдър глас сте се вслушвали много рядко и почти не сте го чували. Колкото повече слушате ученията, размишлявате върху тях и ги интегрирате в живота си, толкова повече вашият вътрешен глас, вашата вродена мъдрост, това, което в будизма наричаме „разграничаващо съзнание", ще се пробужда, ще набира сили и ще започнете да съзнавате разликата между неговите напътствия и множеството кънтящи и омайващи гласове на егото. Споменът за истинската ви природа с цялото й величие и самоувереност ще започне да се връща при вас.

Всъщност ще разберете, че сте открили за себе си своя мъдър водач, тъй като той ви познава много добре, тъй като той и вие сте едно, той може да ви помогне с все по-голяма яснота и удовлетворение да се справите с всички трудности, предизвиквани от мислите и емоциите ви. Този водач също така може да е вечно при вас - радостен, внимателен, понякога предизвикателен: той винаги знае кое е най-доброто за вас и ще ви помогне да откриете още пътища за изход от оковите на обикновените ви реакции и объркани чувства. И колкото по-силен става гласът на разграничаващото съзнание, толкова повече ще осъзнаете контраста между неговата истина и разнообразните измами на егото, ще можете да се вслушвате в него с разбиране и увереност.

И колкото повече слушате този мъдър водач, толкова повече ще бъдете в състояние сами да променяте негативните си настроения, да ги изобличавате, дори да им се смеете заради абсурдните драми и нелепите илюзии, каквито са те всъщност. Постепенно ще откриете, че сте в състояние все по-бързо и по-бързо да се освобождавате от тъмните емоции, които са управлявали живота ви, и тази способност е най-голямото от всички чудеса. Тартьон Согиал, тибетски мистик, казва, че не се впечатлява, ако някой може да превърне пода в таван или огъня във вода. Истинско чудо според него е, ако успее да се освободи дори от едно-единствено негативно чувство.

И така все повече и повече вместо дрезгавия и прегракнал глас, с който егото ви говори цял живот, ще започнете да чувате ясните напътствия на ученията, които вдъхновяват, насочват, укоряват и указват правилната посока на всеки кръстопът. И колкото повече слушате, толкова повече напътствия ще получите. Ако следвате гласа на своя мъдър водач, гласа на разграничаващото съзнание, и накарате егото си да замлъкне, вие ще изпитате мъдростта, радостта и блаженството на собственото си същество. У вас ще започне един нов живот, напълно различен от онзи, в който сте приели маската на собственото си его. А когато дойде смъртта, вече ще знаете как да овладеете емоциите и мислите, които  иначе биха взели връх и биха се превърнали във всеобхватна реалност...

Из "Тибетска книга за живота и смъртта"

ЕГОТО ПО ДУХОВНАТА ПЪТЕКА

Именно за да сложим край на тиранията на егото, ние тръгваме по духовната пътека, но неговата изобретателност е почти безкрайна и то е в състояние на всяка крачка да саботира и атакува желанието ни да се отървем от него. Истината е проста и ученията са пределно ясни, но с голяма тъга виждам как отново и отново, още от мига на първото съприкосновение с тях, то се опитва да им попречи, защото разбира, че е застрашено в самата си същност. В началото, когато за първи път се докоснем до прелестта на духовната пътека и възможностите, които тя ни предлага, егото дори може да ни окуражи: „Това наистина е чудесно! Точно от това имаш нужда! Това учение е много разумно!"

След това, когато решим да практикуваме медитация или да се уединим, то продължава да ни гука: „Каква прекрасна идея! А защо да не дойда с теб? И двамата може да научим по нещо." И през целия меден месец на нашето духовно развитие то ще продължи да ни подтиква: „Това е чудесно! Толкова изумително, толкова вълнуващо..."

Но веднага щом навлезем в онзи период от духовния път, който наричам „кухненска мивка", и истински се докоснем до ученията, неизбежно заставаме лице в лице с истината за себе си. Веднага щом докоснем самото его и се разкрият болезнените му петна, започват да възникват всевъзможни проблеми. Сякаш някой е поставил пред нас огледало, от което не можем да отклоним поглед. Огледалото е съвсем чисто, но от него ни гледа някакво грозно, изкривено лице - нашето собствено. Започваме да се бунтуваме, защото не ни харесва това, което виждаме. Ядосани, можем да замахнем и да счупим огледалото, но от това само ще се образуват десетки по-малки изкривени лица, всичките втренчени в нас.

Дошло е времето да се гневим и да се оплакваме горчиво... А къде е егото ни? То стои непоклатимо до нас и отново ни окуражава: „Ти си съвсем прав! Това е непоносимо безобразие! Не му се оставяй!" И докато слушаме омагьосани, егото продължава да предизвиква всевъзможни съмнения и безразсъдни емоции, продължава да налива масло в огъня: „Не виждаш ли, че всичко това не е за теб? Колко отдавна те предупреждавам! Не виждаш ли, че той не може да е твой учител? В края на краищата ти си съвременен, образован гражданин на западното общество, а екзотични неща като Зен, Суфизъм, медитация и тибетски будизъм принадлежат на чужди, на източни култури. От каква полза може да ти бъде една философия, създадена в Хималаите преди хиляда години?"

И докато наблюдава доволно как все повече и повече се заплитаме в паяжината му, егото дори започва да хвърля вината за болката, за самотата, за трудностите, които изживяваме, докато се самоопознаваме, върху ученията, дори върху самия учител: „Тези гуру пет пари не дават за това, което преживяваш. Те искат единствено да те експлоатират. Непрекъснато използват думи като „състрадание" и „всеотдайност" само и само да те подчинят..."

Егото е толкова хитро, че може да използва ученията за собствените си цели. Дяволът може да тълкува Светото писание както му е угодно. Изглежда най-силното оръжие на егото е да посочи лицемерно с пръст учителя и последователите му и да каже: „Никой от тях не е дорасъл до истината, която проповядва!" И хитро се явява в ролята на справедлив съдник на цялото ти поведение - тази роля е най-удобна за подкопаването на вярата, за подронването и на малкото решимост и готовност за духовна промяна, които имаш.

Въпреки всичко, колкото и усърдно да опитва, егото не може да подкопае духовната пътека - ако наистина продължавате да се движите по нея и задълбочено се отдадете на медитация, постепенно ще започнете да разбирате колко измамени сте били от обещанията му, колко фалшиви са били надеждите и страховете ви. Постепенно ще си дадете сметка, че както надеждите, така и страховете са врагове на душевния ви покой -надеждите ви мамят, а след това ви оставят с разочарованията, страховете ви парализират в тясната килия на фалшивата ви самоличност. Освен това ще започнете да виждате колко всеобхватно е било влиянието на егото върху ума ви и в пространството на свободата, открито чрез медитацията, когато за миг се освободите от вкопчването и успеете да зърнете възхити­телните простори на същинската си природа. Ще разберете, че подобно на някакъв луд фокусник егото с години ви е мамило с планове, кроежи и обещания, които никога не са били истински и са ви довели само до вътрешен фалит. Когато в медитацията разберете това, когато откажете да прикриете откритието си, всички планове и кроежи се оказват кухи и започват да се срутват.

Това е изцяло разрушителен процес, защото успоредно с понякога болезненото осъзнаване на фалша и буквално престъпната природа на егото ни, а и на егото на всеки друг, се появява и чувство за вътрешен простор, пряко осъзнаване на състоянието „без его", на взаимосвързаността на всички неща, на щедрото и жизнено благоразположение, което бележи свободата.

Понеже чрез дисциплина сте се научили да живеете по-просто, с това сте намалили и шансовете на егото да ви изкушава. Понеже чрез съсредоточаването на медитацията сте разхлабили хватката на агресивността, на вкопчването, на негативните емоции върху цялото си същество, постепенно ще изгрее мъдростта на прозрението. И във всеобхватната яснота на това прозрение ще видите както най-фините механизми на собствения си ум, така и същността на реалността.


                  из "Тибетска книга за живота и смъртта"

МЪДРОСТТА, КОЯТО ПОСТИГА ЛИПСА НА ЕГО

Понякога се чудя как ли би се чувствал човек от някое малко тибетско село, ако изведнъж попадне в голям съвременен град с всичките му напреднали технологии. Вероятно ще си помисли, че вече е умрял и се намира в някое бардо-състояние. Ще гледа с невярващи очи самолетите, които летят в небето над главата му, или ще се чуди как така може от телефонна кабина да се разговаря с човек, който е на другия край на света. Щe приеме, че е станал свидетел на чудо. В същото време всички тези неща изглеждат напълно нормални за хората, родени на Запад и получили временно образование, което обяснява стъпка по стъпка принципите на действие на всички тези неща.

По съвсем същия начин в тибетския будизъм съществува едно основно, нормално, елементарно духовно образование, пълно духовно учение за естественото бардо на този живот, което дава основния източник, азбуката на ума. В основата на това обучение са „трите инструмента на мъдростта" - мъдростта на слушането и чуването, мьдростта на съзерцанието и размишлението и мъдростта на медитацията. Чрез тях се пробуждаме към истинската си природа, чрез тях ние откриваме и превъплъщаваме радостта и свободата от това, което смe всъщност, което наричаме „мъдрост да нямаш его".

Представете си човек, който се събужда в болницата след автомобилна катастрофа и открива, че страда от пълна амнезия. Външно всичко е както преди - лицето и тялото са същите, сетивата и умът са на мястото си, но няма и следа от спомен кой е всъщност. По същия начин не сме в състояние да си спомним нашата истинска идентичност, нашата истинска природа. Трескаво и обзети от ужас се заемаме да си създадем нова идентичност и се вкопчваме в нея с отчаянието на човек, който пропада в бездна. Тази неистинска и приета поради неведението идентичност се нарича „его".

В такъв случай „его" означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно със съответния резултат - едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване. На тибетски „его" е „дак дзин", което означава „вкопчване в себе си". Тогава можем да определим „его" като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз" и „мое", „аз" и „другите", а така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно - дълбоко в себе си сме наясно, че „егото" не съществува. От това непризнато, непрекъснато безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за несигурност.

Докато не свалим маската на своето его, то ще продължи да ни се подиграва като долнопробен политик, който не спира да парадира с фалшиви обещания, или адвокат, който непрекъснато измисля ловки лъжи, или като слаб телевизионен коментатор, който ни залива с водопади от правдоподобни думи, без реално да казва каквото и да било.

Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его - нашепва ни егото - значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар."

Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от възможността да изгубим контрол. Можем да си кажем: „Добре, наистина трябва да се откажа от егото си, толкова много страдам. Но ако го направя, какво ще стане с мен?"

Егото ще ви прошепне лукаво: „Зная, че понякога съм пречка и повярвай ми - напълно разбирам желанието ти да се махна. Но това ли искаш наистина? Помисли си! Ако си отида, какво ще стане с теб? Кой ще се грижи за теб? Кой ще те защитава и кой ще ти помага, както ти помагах аз през всичките тези години?"

Дори и да прозрем лъжите на егото обаче, ние се боим да го изоста­вим, защото без да познаваме истински природата на ума си - нашата същинска идентичност, - ние просто нямаме друга алтернатива. И отново се поддаваме на желанията му със същата тъжна самоомраза, с която алкохоликът посяга към бутилката, макар да знае, че тя го унищожава, или пък като наркоманка, която отново поема наркотика, макар много добре да си дава сметка, че след краткия екстаз ще се чувства още по-сломена и отчаяна.

               из "Тибетска книга за живота и смъртта"

СЪРДЕЧНИЯТ РИТЪМ НА СМЪРТТА

Не бихме могли да опознаем смъртта, ако тя се случваше само веднъж. За щастие животът не е нищо друго, освен непрекъснат танц на раждане и смърт, танц на промени. Всеки път, когато чуя шум на планински поток или грохот на морски вълни, или ударите на сърцето си, аз чувам звука на непостоянството. Тези промени, тези малки умирания, са връзката ни със смъртта. Те са нейният пулс, ударите на сърцето й, които ни подканят да изоставим всичко, в което сме се вкопчили.

Нека да работим с тези промени сега, докато трае животът - това е истинският начин да се подготвим за смъртта. Животът може да е изпълнен с болка, страдания и трудности, но всички те са само възможности, които са ни предоставени, за да ни помогнат да се приближим до емоционалното приемане на смъртта. Когато вярваме, че нещата са постоянни, премахваме възможността да се поучим от промените.

Ако премахнем тази възможност, ставаме затворени за промените и започваме да се вкопчваме в нещата. Това вкопчване е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш. И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.

Причините за този стремеж сами по себе си може и да не са лоши -няма нищо лошо в желанието да сме щастливи, но това, което искаме да задържим, по природа е неуловимо. Тибетците казват, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща течаща вода и „колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога няма да потече масло".

Да вземем непостоянството наистина присърце, означава постепенно да се освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и разрушителен възглед, че те не се променят, от фалшивия стремеж към сигурност, върху който градим всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли заради стремежа си да уловим неуловимото, са били - в най-дълбок смисъл — излишни. В началото може да е твърде болезнено да приемем подобно нещо, защото ни се струва непознато. Когато обаче помислим и продължим да размишляваме, сърцата и умовете ни постепенно се променят. Започваме да чувстваме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на собствената ни глупост може да отнеме много време, но колкото повече размишляваме, толкова повече възгледът за отказването става по-дълбок -именно тогава настъпва промяна в начина, по който гледаме на света.

Да съзерцаваме непостоянството само по себе си не е достатъчно -трябва да работим с него през живота си. Както медицината, така и животът изисква теория и практика. В живота практическото обучение е сега, тук, в лабораторията на промяната. С настъпването на промените ние постепенно ще се научим да ги разбираме по нов начин и макар че те ще продължат да настъпват както и досега, нещо в самите нас ще се промени. Всичко ще ни се струва по-спокойно, не така напрегнато и болезнено. Отражението на промените върху нас самите няма да ни изважда от равновесие до такава степен. С всяка успешна промяна ние ще разбираме все повече и възгледите ни за живота ще стават все по-дълбоки и по-пространни.

          из "Тибетска книга за живота и смъртта"

Цената на мъдростта

            Каква е цената на мъдростта ? Кой е мъдрецът ? Кои са белезите по които тя се познава ? Цената на мъдростта винаги е висока, но никога не е тежка и непоносима. Знанието е теория, суха и скучна, неизпитана. Познанието е опит, познанието е преживяване, не просто теория а самата практика, самото явление разгледано отвътре, преживяно. Мъдростта е познание, мъдростта е опит, мъдростта е Битие, мъдростта е Живот. Мъдър е този, който е живял дълго, мъдър е този който е живял истински, мъдър е този, който е преживял много. Мъдрецът не е старец, мъдрецът никога не е старец. Да външно той може да изглежда възрастен, може да има бели коси и сбръчкано лице, но вгледайте се в очите му. Те никога не са стари, потъмнели или мътни. Очите на мъдреца са живи, блестящи и ярки като очите на дете, защото мъдрецът притежава очите на дете...

            Той гледа света чрез очите на дете, очите са огледало на душата. А душата на мъдреца е млада и жива, жизнена, блестяща, лека и ефирна. Цената на мъдростта се измерва с белезите и раните нанесени от живота. Но как тогава един мъдрец е толкова лек и жив след като е преживял толкова много? Как така той е толкова чист, весел и радостен след като е преживял толкова много несгоди ? Как така походката му е лека и грациозна, когато краката му са извървели толкова много път целите в мазоли и тръни? Мъдрецът е преживял наистина много, много хубави мигове, но още повече несгоди и трудности. Защо не са го сломили ? Защо въпреки бурите и препятствията той все още върви непоклатим напред с бодра крачка?

            Да той е преживял много несгоди, преживял е много трудности, но именно ПРЕЖИВЯЛ ги е. Те са в миналото му, те са го довели до мъдростта, те са му разкрили уроците на живота и той ги е разбрал. От всяка една трудност той е извлякъл нужната поука, от всяко едно събитие нужния урок, така преживените премеждия не му тежат. Защо ли? Защото именно заради тях той постигнал мъдрост, тази мъдрост им придава смисъл, тази мъдрост ги прави необходими. Мъдрецът знае това, той се радва като дете на всяка нова капка мъдрост, която се влее в него, затова се радва и на трудностите, които му я носят. Той разбира смисъла им, знае че просто така трябва да бъде. Той се смее с цяло гърло щом научи някой от уроците на Живота, без значение, колко усилия са му били нужни за да го усвои, защото знае, че тези усилия са били необходими, защото именно те са му донесли плодовете на Мъдростта.

            Когато човек не разбере смисъла на изпитанието, на което е подложен то се стоварва на гърба му, то му тежи, то го затрупва. Той го влачи със себе си като окови, той влачи миналото си. Носи го на гърба си защото не го е разбрал, защото не е научил това заради, което е живял през отминалите дни. И те си вървят с него и чакат да бъдат преосмислени, чакат да бъдат разбрани. Миналите години тежат на гърба на обикновения човек, те са бреме за него и той ги влачи като окови. А те се трупат и стават все повече и все по-тежки. Накрая човекът просто не може да се движи повече заради тежестта им, не може да живее повече, защото Животът е Движение. Той грохва и пада на земята, зарязва целия си товар, който го обременява и убива, умира...

            Смъртта е временно прекъсване на движението, смъртта е смъкване на стария товар, за да може да се възстанови движението-животът на ново, на чисто. Мъдрецът не умира, мъдрецът не грохва, мъдрецът никога не е уморен. Защо ли ? Защото той няма товар който да влачи, той няма окови, не е ограничен, не е обременен. Той изживява дните си и те тежат на мястото си, а не на гърба му. Той учи уроците си навреме и няма нужда те да му се повтарят непрекъснато. Той прилага усвоената от премеждията мъдрост в живота си, превръща в Битие, в Живот.

            Така премеждията му не са били напразни, а необходими. Той знае това, разбрал е целта им и те си тежат на мястото, там където са били необходими. Те са в миналото, а мъдреца е мъдър затова, защото не влачи миналото на гърба си. Той е лек и ефирен, винаги жизнен и бодър, никога не е уморен, никога не е стар, защото старостта е умора, умора от живота. Мъдрецът никога не умира, защото животът е движение, а той винаги се движи, никога не спира. Няма какво да му тежи, няма товар, под който да грохне, няма товар който да го уморява, да го убива, товар, от който да има нужда да се освободи. Мъдрецът живее ден за ден, миг за миг. Щом се появи премеждие или трудност в живота му то той търси смисъла й, търси мъдростта, която тя е дошла да му поднесе. Приема я, усвоява я, прилага я в живота си, превръща я в Битие, в Живот. И продължава, премеждието е зад гърба му и там ще си остане, то никога няма да тежи върху гърба му. Мъдрецът е изцяло в настоящето, неговото минало е в миналото-отминало и той не мисли за него. Неговото бъдеще още не е дошло и той не се тревожи за него. Мъдрецът е изцяло в настоящето той е тук и сега, за да усвои мъдростта, която му поднася настоящия миг...

            Така той остава винаги млад и жизнен, като дете. Децата също са волни и свободни, живи, не обременени. Но те ще пораснат, рано или късно ще се превърнат в зрели хора, ще се обременят от грижи и проблеми, ще носят премеждията и миналото на гърба си. Ще започнат да трупат своя товар, но в един момент може да си спомнят детските години, да си спомнят урока на детството, а той е само един и всички деца го усвояват прекрасно. Затова детството никога не тежи на възрастните хора, зрелите хора винаги си спомнят с усмивка за него, на тях им тежи само зрелият живот не детството. А какъв е урока на детството ли ? Вие го знаете, това е безгрижността. Децата са безгрижни, живеят ден за ден, миг за миг, не трупат товар не се товарят с недоизживяни моменти и недоразбрани уроци. Когато зрелият човек си спомни този урок, той го осмисля в дълбочината и пълнотата на зрелостта, която като дете не е притежавал, тогава миналото се свлича от гърба му, товарът пада, той е свободен, той е прероден. Зрелият човек е мъртъв, на негово място се е родил един мъдрец, зрелият човек се е превърнал в мъдрец. Той е отново млад жизнен, весел и бодър, като дете, но осъзнава и преживява миговете на живота в пълнотата и дълбочината на зрелостта. Цената на мъдростта е цената на усвоените уроци на живота, цената на мъдростта е цената на детството и зрелостта. Мъдростта си е просто мъдрост, познание, Битие, Живот тя е безценна и безплатна, тя е навсякъде! Спомнете си урока на детството, спомнете си Безгрижността ! Осмислете я, осмислете я в дълбочината и пълнотата на зрелостта. Освободете се от товара на миналото, оставете го да падне от плещите ви!

         из " Философия на живота "

ЧЕТИРИТЕ НЕДОСТАТЪКА

Защо е толкова трудно хората дори да си представят дълбочината и величието на природата на ума? Защо на мнозина това им се струва неземна и невероятна идея?

Ученията говорят за четири недостатъка, които ни пречат да осъзнаем природата на ума веднага:

1.  Природата на ума е твърде близо, за да бъде разпозната. Както не можем да видим собственото си лице, за ума е трудно да се взре в собствената си природа.

2. Тя е твърде дълбока, за да можем да я обхванем. Нямаме представа колко дълбока може да бъде. Ако имаме, това означава, че до някаква степен сме я осъзнали.

3.  Твърде лесно е, за да повярваме. В действителност всичко, което трябва да направим, е просто да се отпуснем в непомраченото, чисто осъзнаване на природата на ума, която винаги присъства.

4. Твърде чудна е, за да можем да й намерим място. Необхватността й е такава, че не може да се побере в тесните рамки на мисълта ни. Просто не можем да повярваме. Нито пък можем да допуснем, че просветлението е истинската природа на ума ни.

Ако тези четири недостатъка са били валидни за Тибет, чийто народ се е посветил почти изцяло на стремежа към просветление, колко по-валидни трябва да са за съвременната цивилизация, която е посветила себе си преди всичко на култа към заблудите? Не съществува обща информация за природата на ума. За нея писатели и интелектуалци никога не пишат. Съвременните философи не говорят за нея директно. Повечето учени отричат, че е възможно да съществува. Тя не играе роля в популярната култура - никой не пее за нея, никой не я споменава в театралните постановки, не я показват по телевизията. Всъщност учат ни да вярваме, че нищо отвъд това, което възприемаме със сетивата си, не е реално.

Въпреки това масово и всеобхватно отричане на нейното съществуване все пак понякога ние можем да се докоснем до природата на ума. Това докосване може да бъде вдъхновено от някой възвишен музикален откъс, от спокойното щастие, което понякога ни обхваща, когато сме сред природата, или пък от най-банална ежедневна ситуация. Може да се случи, докато наблюдаваме бавно падащия сняг или пък издигащото се над планинския хребет слънце, докато гледаме проникващия в стаята ни по тайнствено вълнуващ начин лъч светлина. Подобни моменти на просветление, душевен мир и блаженство преживява всеки. Някак странно тези моменти не ни напускат и остават с нас.

Струва ми се, че понякога отчасти си даваме сметка за тези докосвания до природата на ума, но съвременната култура не ни предлага контекст или рамка, в която да ги разберем. И още по-лошо, вместо да бъдем окуражавани да изучаваме тези докосвания задълбочено и да открием откъде произлизат те, на нас ни се казва - както директно, така и завоалирано - да не им обръщаме внимание. Знаем, че никой не би ни взел сериозно, ако се опитаме да ги споделим, и сме готови да елиминираме това, което би могло да се превърне в най-благодатния ни жизнен опит, стига да разберем тези преживявания. Може би тъкмо това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на съвременната цивилизация -непознаването и потискането на собствената ни същност.

из "Тибетска книга за живота и смъртта"

УМЪТ И ПРИРОДАТА НА УМА

Най-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания - създател на щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това, което наричаме смърт.

Умът има много аспекти, но два от тях изпъкват особено силно. Първият е обикновеният ум, наричан на тибетски сем. Ето как го дефинира един учител: „Това, което притежава различаващо осъзнаване, това, което притежава усещане за дуалистичност - което се вкопчва в нещо външно или го отхвърля - това е обикновеният ум. В основата си то е онова, което може да се асоциира с „друго", с всяко „нещо", което възприемащият възприема като различно от себе си." Сем е колебаещият се, дуалистичен, мислещ ум, който може да функционира само по отношение на проектирана, но погрешно възприета външна отправна точка.

И така, сем е умът, който мисли, крои планове, желае, манипулира, който избухва в гняв, който създава и се потапя във вълни от отрицателни емоции и мисли, който непрекъснато трябва да се уверява в своето „съществуване", да го потвърждава и да го доказва чрез фрагментиране, концептуализиране и затвърждаване на жизнения опит. Обикновеният ум е непрекъснато променяща се и неизбежна плячка за външните влияния, за навиците и условностите. Учителите го сравняват с пламък на запалена свещ, поставена на прага на пътната врата. Той е уязвим за всички ветрове - според обстоятелствата.

Погледнат от един ъгъл, сем трепка, непостоянен е, вкопчва се и непрекъснато се интересува от чуждите работи, а енергията му се изразходва, за да проектира себе си навън. Понякога мисля за него като за подскачащо топче или като за маймуна, която непрестанно скача от клон на клон. Погледнат от друг ъгъл обаче, обикновеният ум притежава една фалшива стабилност - удобна самозащитна инерция, наподобяващо камък спокойствие, съставено от вкоренени навици. Сем е хитър като корумпиран политик, скептичен, недоверчив, експерт в заблудите и измамите, „гениален - пише Джамянг Кхиентсе - в нечестните игри". Именно в рамките на хаотичните, объркани, недисциплинирани и повтарящи се преживявания на този обикновен ум - сем, ние се променяме и умираме.

Освен това съществува и същинската природа на ума, неговата най-съкровена същност, която е неподвластна на смъртта и промените. Понастоящем тя е скрита в собствения ни ум, в нашия сем, обвита и обгърната от потока на нашите мисли и чувства. Точно както силният порив на вятъра може да разнесе облаците и да открие светещото слънце и синьото небе, така при определени обстоятелства, в момент на вдъхновение, можем да зърнем природата на ума. Това „зърване" може да е различно по дълбочина и продължителност, но при всички случаи ще ни донесе известно просветление, разбиране и свобода. Това е така, защото природата на ума е самият корен на разбирането. На тибетски ние наричаме това Ригпа -първично, чисто и непроменящо се осъзнаване, което в същото време е интелигентно, осведомено, лъчисто и винаги будно. Може да се каже, че това е знание за знанието.

Не правете грешката да смятате, че природата на ума е свойство, присъщо единствено на нашия ум. Всъщност тя е природа на всичко. Няма да сгрешим, ако кажем, че да разберем природата на ума означава да разберем природата на всичко.

Светците и мистиците на всички времена са украсявали проник­новенията си с различни имена, давали са им различни лица и тълкувания, но това, което са преживявали, по същество е основната природа на ума. Християните и евреите наричат това нещо „Бог", хиндуистите го наричат „Аз", „Шива", „Брама" и „Вишну", мистиците Суфий⁴ го наричат „Скрита същност", а будистите - „буда-природа". В сърцето на всички религии лежи убеждението, че съществува фундаментална истина и че този живот е една свещена възможност тази истина да бъде разкрита и осъзната.

Когато чуем „Буда", ние, естествено, мислим за индийския принц Гаутама Сидхарта, който постигнал просветление през VI столетие преди Христа и посочил духовната пътека, следвана от милиони хора в цяла Азия, известна като будизъм. „Буда " обаче има много по-дълбок смисъл. Това означава човек, всеки човек, който напълно се е пробудил от неведението и е открил огромния си потенциал за мъдростта. Буда е този, който е довел до окончателен край страданията и мъките и е открил вечните и безсмъртни щастие и духовен мир.

За много от нас в този век на скептицизъм това състояние може да изглежда като сън или фантазия или пък постижение извън нашите възможности. Никога не бива да забравяме, че Буда е бил човешко същество - като вас, като мен. Той никога не е претендирал за божественост, а просто е знаел, че притежава буда-природа, семенцето на просветлението - така, както и всеки друг. Буда-природата е рождено право на всяко чувстващо същество и аз винаги казвам: „Нашата буда-природа с нищо не е по-лоша от буда-природата на всеки буда." Ето това е радостната вест, която Буда ни носи от просветлението си в Бодхгая -вестта, която много хора смятат за толкова вдъхновяваща. Неговото послание, че просветлението е у всекиго от нас, ни дава огромна надежда. Чрез практика всички ние можем да се пробудим. Ако това не беше така, не би било възможно през вековете, а и чак до наши дни, да има толкова много просветлени индивиди.

Говори се, че когато Буда постигнал просветление, единственото, което искал, било да покаже на всички нас природата на ума и да сподели напълно нещата, които е осъзнал. Но той също така е виждал - с тъга и безкрайно състрадание - колко трудно би било за нас да разберем това осъзнаване.

Защото макар и да имаме същата вътрешна природа като Буда, ние не сме я разпознали, тъй като тя е скрита и „опакована" в обикновения ни индивидуален ум. Представете си една празна ваза. Пространството вътре по нищо не се отличава от пространството вън. Единствено крехките стени на вазата отделят едното от другото. Нашият буда-ум е скрит зад стените на обикновения ни ум. Когато постигнем просветление, все едно че тази ваза се е счупила. Пространството „вътре" мигновено се смесва с пространството „вън". Те стават едно. Тогава ние осъзнаваме, че те никога не са били отделени или различни; те винаги са били еднакви.

из "Тибетска книга за живота и смъртта"