Понякога се чудя как ли би се чувствал човек от някое малко тибетско село, ако изведнъж попадне в голям съвременен град с всичките му напреднали технологии. Вероятно ще си помисли, че вече е умрял и се намира в някое бардо-състояние. Ще гледа с невярващи очи самолетите, които летят в небето над главата му, или ще се чуди как така може от телефонна кабина да се разговаря с човек, който е на другия край на света. Щe приеме, че е станал свидетел на чудо. В същото време всички тези неща изглеждат напълно нормални за хората, родени на Запад и получили временно образование, което обяснява стъпка по стъпка принципите на действие на всички тези неща.
По съвсем същия начин в тибетския будизъм съществува едно основно, нормално, елементарно духовно образование, пълно духовно учение за естественото бардо на този живот, което дава основния източник, азбуката на ума. В основата на това обучение са „трите инструмента на мъдростта" - мъдростта на слушането и чуването, мьдростта на съзерцанието и размишлението и мъдростта на медитацията. Чрез тях се пробуждаме към истинската си природа, чрез тях ние откриваме и превъплъщаваме радостта и свободата от това, което смe всъщност, което наричаме „мъдрост да нямаш его".
Представете си човек, който се събужда в болницата след автомобилна катастрофа и открива, че страда от пълна амнезия. Външно всичко е както преди - лицето и тялото са същите, сетивата и умът са на мястото си, но няма и следа от спомен кой е всъщност. По същия начин не сме в състояние да си спомним нашата истинска идентичност, нашата истинска природа. Трескаво и обзети от ужас се заемаме да си създадем нова идентичност и се вкопчваме в нея с отчаянието на човек, който пропада в бездна. Тази неистинска и приета поради неведението идентичност се нарича „его".
В такъв случай „его" означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно със съответния резултат - едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване. На тибетски „его" е „дак дзин", което означава „вкопчване в себе си". Тогава можем да определим „его" като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз" и „мое", „аз" и „другите", а така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно - дълбоко в себе си сме наясно, че „егото" не съществува. От това непризнато, непрекъснато безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за несигурност.
Докато не свалим маската на своето его, то ще продължи да ни се подиграва като долнопробен политик, който не спира да парадира с фалшиви обещания, или адвокат, който непрекъснато измисля ловки лъжи, или като слаб телевизионен коментатор, който ни залива с водопади от правдоподобни думи, без реално да казва каквото и да било.
Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его - нашепва ни егото - значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар."
Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от възможността да изгубим контрол. Можем да си кажем: „Добре, наистина трябва да се откажа от егото си, толкова много страдам. Но ако го направя, какво ще стане с мен?"
Егото ще ви прошепне лукаво: „Зная, че понякога съм пречка и повярвай ми - напълно разбирам желанието ти да се махна. Но това ли искаш наистина? Помисли си! Ако си отида, какво ще стане с теб? Кой ще се грижи за теб? Кой ще те защитава и кой ще ти помага, както ти помагах аз през всичките тези години?"
Дори и да прозрем лъжите на егото обаче, ние се боим да го изоставим, защото без да познаваме истински природата на ума си - нашата същинска идентичност, - ние просто нямаме друга алтернатива. И отново се поддаваме на желанията му със същата тъжна самоомраза, с която алкохоликът посяга към бутилката, макар да знае, че тя го унищожава, или пък като наркоманка, която отново поема наркотика, макар много добре да си дава сметка, че след краткия екстаз ще се чувства още по-сломена и отчаяна.
из "Тибетска книга за живота и смъртта"
Няма коментари:
Публикуване на коментар