ГОЛЯМАТА ЗАБЛУДА

Раждането на човек е раждане на неговата тъга. Колкото по-дълго живее той, толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето.

КУАН ТЗУ

...Повечето от нас живеят именно по този начин – животът им протича по предначертан план. Докато сме млади, получаваме образование. След това си намираме работа, срещаме някого, създаваме семейство, поколение. Купуваме си апартамент, мъчим се да постигнем успех в бизнеса, мечтаем за къща в провинцията или втора кола. Ходим на почивка с приятели. Планираме пенсионирането си. Най-голямата дилема, с която някои от нас изобщо са се сблъсквали, е къде да заминат през следващата отпуска или кого да поканят за Коледа. Животът ни се струва монотонен, дребен, повтарящ се, изгубен в преследване на тривиалното, защото не познаваме нищо по-добро.

Темпото на нашия живот изглежда толкова трескаво, че последното нещо, за което имаме време да мислим, е смъртта. Потискаме тайните си страхове от непостоянството, като се обграждаме с нови и нови неща, нови и нови вещи, нови и нови удобства, само за да открием, че сме се превърнали в техни роби. Цялото ни време и енергия отиват да задържим тези неща. Скоро единствена цел в живота ни става да осигуряваме максимална безопасност и сигурност на всичко това. Когато въпреки всичко настъпи някаква промяна, намираме най-бързия лек, някакво удобно, временно решение. И така животът ни изтича, освен ако някаква болест или бедствие не ни извадят от този ступор.

Но даже и за този свой живот ние не отделяме много време и мисли. Погледнете хората, които работят дълги години и след като се пенсионират, откриват, че не знаят какво да правят със себе си, особено с напредването на възрастта и наближаването на смъртта. Въпреки всички наши думи за практичността, да бъдеш практичен на Запад означава да си невежо, а понякога и егоистично късоглед. Именно тази късогледа представа за този живот и единствено за него, е голямата заблуда, източникът на мрачния и разрушителен материализъм в съвременния свят. Никой не говори за смъртта и за живота след нея, защото хората са принудени да вярват, че подобни разговори само ще забавят „прогреса" на света.

И все пак ако нашето най-дълбоко желание е да живеем и да продължаваме да живеем, тогава защо така сляпо твърдим, че смъртта е краят? Защо не се опитаме поне да допуснем възможността да съществува живот и след това? Защо, ако сме толкова прагматични, колкото твърдим, не се запитаме сериозно къде е нашето истинско бъдеще? В края на краищата никой не живее повече от стотина години. След това се простира цяла вечност, за която не знаем нищо.

из "Тибетска книга за живота и смъртта" - С. Ринпоче