АКТИВНА  ЛЕНОСТ

Има една стара тибетска приказка, която много обичам. Нарича се „Бащата на Велик като луната". Един беден човек след дълъг и усилен труд успял да събере пълен чувал с жито. Бил много горд с това и когато се прибрал у дома си, окачил с въже чувала на една от гредите на къщата, за да го предпази от плъхове и крадци. Оставил го да виси там и като допълнителна предпазна мярка решил да прекара нощта под него. Както си лежал, започнал да си мисли: „Ако успея да продам това жито на малки количества, ще спечеля повече. Със спечеленото ще мога да си купя още жито, което също ще продам. Не след дълго ще стана богат и с мен ще се съобразяват в обществото. Момичетата ще тичат след мен, ще се оженя за красива жена, после ще имаме дете... сигурно ще е момче... А как ще го наречем?" Човекът се озърнал и погледът му спрял на малкия прозорец, през който се виждала изгряващата луна.

„Какъв знак! - помислил си той. - Какво предзнаменование! Това е наистина добро име. Ще нарека детето Велик като луната..."

Докато човекът се отдавал на мечтите си, един плъх пропълзял по гредата и прегризал въжето, с което бил завързан чувалът. В момента, в който човекът произнасял думите „Велик като луната", чувалът паднал и го убил на място. Разбира се, Велик като луната никога не се родил.

Колко от нас, подобно на човека от тази приказка, се отдават на това, което аз наричам „активна леност"? Разбира се, има различни видове леност - източна и западна. Източната е доведена до съвършенство в Индия. Тя се състои в това да стоиш по цял ден на слънце, без да правиш каквото и да било, да избягваш всякаква полезна дейност, да пиеш чай, да слушаш филмова музика на хинди, която гърми от радиото, да клюкарстваш с приятели. Западната леност е съвършено различна. Тя се състои в това да запълниш живота си със задължителни дейности, така че да не ти остане никакво време да се занимаваш с нещо истинско.

Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим какъв куп незначителни задачи, така наречените „отговорности", са се събрали, за да го запълнят. Един учител сравнява това с „домакинстване по време на сън". Непрекъснато си казваме, че искаме да отделим време за важните неща в живота, но време никога няма. Още със ставането сутрин имаме да правим толкова много - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер, тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, после трябва да направим закуска... Списъкът може да бъде продължен безкрайно. След това трябва да прегледаме дрехите, да изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем отново. Ами какво ще кажете за косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме как дните ни се запълват с телефонни разговори и дребни планове, с толкова много отговорности -или може би е по-добре да ги наречем „безотговорности".

Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го контролираме. Естествено, понякога се чувстваме зле заради всичко това, сънуваме кошмари, събуждаме се плувнали в пот и се питаме: „Какво правя с живота си?" Но притесненията продължават, докато стане време за закуска, след това изваждаме отново служебната си чанта и започваме всичко отначало.

Мисля си за индийския светец Рамакришна, който казал на един на учениците си: „Ако отделиш за духовна практика една десета от времето, което отделяш за отвличащи вниманието неща като ходенето по жени и печеленето на пари, ще бъдеш просветлен човек само след няколко години." В началото на века живял един тибетски учител, нещо като хималайски Леонардо да Винчи, на име Мифам. За него се говори, че е изобретил часовник, оръдие и самолет. Само че когато всяко от тези неща било готово, той го унищожавал с обяснението, че не иска то да се превърне в причина за още по-голямо отвличане на вниманието от същественото. На тибетски думата за тяло е „лу", което означава „нещо, което изоставяме" - като багаж. Всеки път когато казваме „лу", думата ни напомня, че сме само пътници, намерили временно убежище в този живот и в това тяло. И така, в Тибет хората не изразходваха цялото си време в опити да направят външните обстоятелства на живота си по-комфортни. Бяха доволни, ако имаха какво да ядат, ако имаха дреха на гърба си и покрив над главата си. Ако продължаваме да бъдем така изцяло погълнати от опитите да подобрим условията си на живот, това може да се превърне в наша крайна цел и безсмислено отвличане на вниманието. Нима човек, който е с всичкия си, капризно боядисва стаята си всеки път, когато отседне в хотел? Харесва ми един съвет на Патрул Ринпоче:

Не забравяйте примера на старата крава.

Тя е доволна да спи в обора.

Трябва да ядете, да спите, да ходите по нужда —

това е неизбежно -

отвъд това нищо не е ваша работа.

 Понякога си мисля, че най-голямото постижение на съвременното общество е доведената до съвършенство търговия със самсара и съпровождащата я безплодна обърканост. За мен съвременното общество представлява тържество на факторите, които водят встрани от истината, които правят от нея нещо, за което е трудно да се живее, и които дори карат хората да се съмняват в съществуването й. И като си помислим, всичко това става в цивилизация, която твърди, че боготвори живота, но всъщност го лишава от всякакво истинско значение, която говори безспирно за „ощастливяване" на хората, но всъщност се изпречва на пътя им към всеки истински източник на щастие!

Тази съвременна самсара се подхранва от грижите и потиснатостта, които създава и с които ни принуждава да свикнем, които старателно подхранва посредством консуматорската машина, която пък на свой ред непрекъснато ни принуждава да бъдем алчни, за да функционира. Самсара е много добре организирана, гъвкава и изтънчена, тя ни връхлита от всеки възможен ъгъл със своята пропаганда и създава около нас почти непро­биваема стена от пристрастяване. Струва ни се, че колкото повече се мъчим да избягаме, толкова по-дълбоко пропадаме в капаните, които тя така умело поставя навсякъде около нас. Както казва тибетският учител от осемнадесети век Жикме Лингпа: „Упоени от многото разнообразни усещания, съществата блуждаят безспир в порочните кръгове на самсара." Обзети от фалшиви надежди, мечти и амбиции, които обещават щастие, но водят само до скръб, ние приличаме на хора, които пълзят в безкрайна пустиня и умират от жажда. А единственото, което ни предлага самсара, е чаша солена вода, от която ставаме още по-жадни.

из "Тибетска книга за живота и смъртта" - С. Ринпоче