НЕПОСТОЯНСТВО

  ...Защо живеем в такъв ужас от смъртта? Защото инстинктивно желаем да живеем и да продължаваме да живеем, а смъртта се явява жесток край на всичко, което ни е познато. Чувстваме, че когато тя дойде, ще бъдем хвърлени в нещо напълно неизвестно или ще се превърнем в нещо съвсем различно. Струва ни се, че ще се окажем изгубени и отчаяни, в ужасяващо чужда обстановка. Имаме чувството, че ще се събудим съвсем сами, объркани и разтревожени, в някаква неизвестна, напълно непозната страна, без да знаем езика, без пари, без паспорт, без приятели...

Може би най-дълбоката причина за страха ни от смъртта е това, че не знаем кои сме. Вярваме, че сме нещо отделно, уникално и индивидуално, но ако дръзнем да се вгледаме внимателно, ще видим, че тази индивидуалност изцяло зависи от една безкрайна поредица външни фактори - името ни, „биографията" ни, партньорите ни, дома, работата, приятелите, кредитните карти... Именно в несигурната и преходна опора на тези фактори търсим сигурност. А ако ни ги вземат, наистина ли ще знаем кои сме в действителност?

Без тези реквизити ние се изправяме пред истинската си същност -една личност, която не познаваме, дразнещ ни чужденец, с когото сме живели през цялото време и с когото никога не сме искали да се запознаем. Нима не заради това се стремим да запълним всеки възможен миг с шум и деятелност, колкото и отегчителна и тривиална да е тя, само и само да сме сигурни, че никога няма да останем насаме в тишината с този непознат?

А нима всичко това не показва фундаменталната трагичност на нашия начин на живот? Живеем с чужда самоличност в някаква невротична приказка, която не е по-реална от костенурката в „Алиса в страната на чудесата". Хипнотизирани от желанието да строим, ние сме издигнали сградите на живота си върху пясък. Този свят може да изглежда много убедителен, докато смъртта не срути илюзията и не ни прогони от скривалището ни. А какво ще стане с нас, ако не познаваме никаква по-дълбока реалност?

Когато умрем, оставяме всичко, най-вече тялото, което така сме боготворили, на което толкова сме разчитали и което така сляпо сме се стремили да запазим живо. Но ние не можем да разчитаме на ума си повече, отколкото на тялото си. Вгледайте се в него за няколко минути. Ще видите, че е като бълха - непрекъснато скача насам-натам. Ще се убедите, че ви се явяват мисли без никаква причина, без никаква връзка помежду си. И пометени от хаоса на всеки миг, ние ставаме жертва на непостоянството на ума си. Ако това е единственото състояние на съзнателност, което познаваме, тогава да разчитаме на ума си в момента на смъртта е безразсъдство.

из "Тибетска  книга за живота и смъртта" - С. Ринпоче