ЕГОТО ПО ДУХОВНАТА ПЪТЕКА

Именно за да сложим край на тиранията на егото, ние тръгваме по духовната пътека, но неговата изобретателност е почти безкрайна и то е в състояние на всяка крачка да саботира и атакува желанието ни да се отървем от него. Истината е проста и ученията са пределно ясни, но с голяма тъга виждам как отново и отново, още от мига на първото съприкосновение с тях, то се опитва да им попречи, защото разбира, че е застрашено в самата си същност. В началото, когато за първи път се докоснем до прелестта на духовната пътека и възможностите, които тя ни предлага, егото дори може да ни окуражи: „Това наистина е чудесно! Точно от това имаш нужда! Това учение е много разумно!"

След това, когато решим да практикуваме медитация или да се уединим, то продължава да ни гука: „Каква прекрасна идея! А защо да не дойда с теб? И двамата може да научим по нещо." И през целия меден месец на нашето духовно развитие то ще продължи да ни подтиква: „Това е чудесно! Толкова изумително, толкова вълнуващо..."

Но веднага щом навлезем в онзи период от духовния път, който наричам „кухненска мивка", и истински се докоснем до ученията, неизбежно заставаме лице в лице с истината за себе си. Веднага щом докоснем самото его и се разкрият болезнените му петна, започват да възникват всевъзможни проблеми. Сякаш някой е поставил пред нас огледало, от което не можем да отклоним поглед. Огледалото е съвсем чисто, но от него ни гледа някакво грозно, изкривено лице - нашето собствено. Започваме да се бунтуваме, защото не ни харесва това, което виждаме. Ядосани, можем да замахнем и да счупим огледалото, но от това само ще се образуват десетки по-малки изкривени лица, всичките втренчени в нас.

Дошло е времето да се гневим и да се оплакваме горчиво... А къде е егото ни? То стои непоклатимо до нас и отново ни окуражава: „Ти си съвсем прав! Това е непоносимо безобразие! Не му се оставяй!" И докато слушаме омагьосани, егото продължава да предизвиква всевъзможни съмнения и безразсъдни емоции, продължава да налива масло в огъня: „Не виждаш ли, че всичко това не е за теб? Колко отдавна те предупреждавам! Не виждаш ли, че той не може да е твой учител? В края на краищата ти си съвременен, образован гражданин на западното общество, а екзотични неща като Зен, Суфизъм, медитация и тибетски будизъм принадлежат на чужди, на източни култури. От каква полза може да ти бъде една философия, създадена в Хималаите преди хиляда години?"

И докато наблюдава доволно как все повече и повече се заплитаме в паяжината му, егото дори започва да хвърля вината за болката, за самотата, за трудностите, които изживяваме, докато се самоопознаваме, върху ученията, дори върху самия учител: „Тези гуру пет пари не дават за това, което преживяваш. Те искат единствено да те експлоатират. Непрекъснато използват думи като „състрадание" и „всеотдайност" само и само да те подчинят..."

Егото е толкова хитро, че може да използва ученията за собствените си цели. Дяволът може да тълкува Светото писание както му е угодно. Изглежда най-силното оръжие на егото е да посочи лицемерно с пръст учителя и последователите му и да каже: „Никой от тях не е дорасъл до истината, която проповядва!" И хитро се явява в ролята на справедлив съдник на цялото ти поведение - тази роля е най-удобна за подкопаването на вярата, за подронването и на малкото решимост и готовност за духовна промяна, които имаш.

Въпреки всичко, колкото и усърдно да опитва, егото не може да подкопае духовната пътека - ако наистина продължавате да се движите по нея и задълбочено се отдадете на медитация, постепенно ще започнете да разбирате колко измамени сте били от обещанията му, колко фалшиви са били надеждите и страховете ви. Постепенно ще си дадете сметка, че както надеждите, така и страховете са врагове на душевния ви покой -надеждите ви мамят, а след това ви оставят с разочарованията, страховете ви парализират в тясната килия на фалшивата ви самоличност. Освен това ще започнете да виждате колко всеобхватно е било влиянието на егото върху ума ви и в пространството на свободата, открито чрез медитацията, когато за миг се освободите от вкопчването и успеете да зърнете възхити­телните простори на същинската си природа. Ще разберете, че подобно на някакъв луд фокусник егото с години ви е мамило с планове, кроежи и обещания, които никога не са били истински и са ви довели само до вътрешен фалит. Когато в медитацията разберете това, когато откажете да прикриете откритието си, всички планове и кроежи се оказват кухи и започват да се срутват.

Това е изцяло разрушителен процес, защото успоредно с понякога болезненото осъзнаване на фалша и буквално престъпната природа на егото ни, а и на егото на всеки друг, се появява и чувство за вътрешен простор, пряко осъзнаване на състоянието „без его", на взаимосвързаността на всички неща, на щедрото и жизнено благоразположение, което бележи свободата.

Понеже чрез дисциплина сте се научили да живеете по-просто, с това сте намалили и шансовете на егото да ви изкушава. Понеже чрез съсредоточаването на медитацията сте разхлабили хватката на агресивността, на вкопчването, на негативните емоции върху цялото си същество, постепенно ще изгрее мъдростта на прозрението. И във всеобхватната яснота на това прозрение ще видите както най-фините механизми на собствения си ум, така и същността на реалността.


                  из "Тибетска книга за живота и смъртта"

МЪДРОСТТА, КОЯТО ПОСТИГА ЛИПСА НА ЕГО

Понякога се чудя как ли би се чувствал човек от някое малко тибетско село, ако изведнъж попадне в голям съвременен град с всичките му напреднали технологии. Вероятно ще си помисли, че вече е умрял и се намира в някое бардо-състояние. Ще гледа с невярващи очи самолетите, които летят в небето над главата му, или ще се чуди как така може от телефонна кабина да се разговаря с човек, който е на другия край на света. Щe приеме, че е станал свидетел на чудо. В същото време всички тези неща изглеждат напълно нормални за хората, родени на Запад и получили временно образование, което обяснява стъпка по стъпка принципите на действие на всички тези неща.

По съвсем същия начин в тибетския будизъм съществува едно основно, нормално, елементарно духовно образование, пълно духовно учение за естественото бардо на този живот, което дава основния източник, азбуката на ума. В основата на това обучение са „трите инструмента на мъдростта" - мъдростта на слушането и чуването, мьдростта на съзерцанието и размишлението и мъдростта на медитацията. Чрез тях се пробуждаме към истинската си природа, чрез тях ние откриваме и превъплъщаваме радостта и свободата от това, което смe всъщност, което наричаме „мъдрост да нямаш его".

Представете си човек, който се събужда в болницата след автомобилна катастрофа и открива, че страда от пълна амнезия. Външно всичко е както преди - лицето и тялото са същите, сетивата и умът са на мястото си, но няма и следа от спомен кой е всъщност. По същия начин не сме в състояние да си спомним нашата истинска идентичност, нашата истинска природа. Трескаво и обзети от ужас се заемаме да си създадем нова идентичност и се вкопчваме в нея с отчаянието на човек, който пропада в бездна. Тази неистинска и приета поради неведението идентичност се нарича „его".

В такъв случай „его" означава липса на истинско познание кои сме всъщност, заедно със съответния резултат - едно обречено вкопчване, на всяка цена, в един изкуствено създаден наш образ, който неизбежно е хамелеон и шарлатанин и който непрекъснато трябва да се променя, за да поддържа живо измисленото си съществуване. На тибетски „его" е „дак дзин", което означава „вкопчване в себе си". Тогава можем да определим „его" като непрекъснато вкопчване в заблуждаващи понятия като „аз" и „мое", „аз" и „другите", а така също и всички останали понятия, идеи, желания и действия, които поддържат тази фалшива конструкция. Вкопчването е напразно още от самото си начало и е обречено на неуспех, защото в него няма и частица истина, а това, в което се вкопчваме, по същество е неуловимо. Самият факт, че се стремим да се вкопчим в нещо, показва едно - дълбоко в себе си сме наясно, че „егото" не съществува. От това непризнато, непрекъснато безпокоящо ни знание произлизат всичките ни страхове и фундаменталното ни чувство за несигурност.

Докато не свалим маската на своето его, то ще продължи да ни се подиграва като долнопробен политик, който не спира да парадира с фалшиви обещания, или адвокат, който непрекъснато измисля ловки лъжи, или като слаб телевизионен коментатор, който ни залива с водопади от правдоподобни думи, без реално да казва каквото и да било.

Многобройни поколения неведение са ни научили да идентифицираме цялото си същество с егото. Най-голямата му победа над нас е, че ни е заблудило да вярваме, че неговите интереси са и наши интереси, и дори да смятаме, че оцеляването му е и наше оцеляване. Това е зловеща ирония, като имаме предвид, че егото и цялата му склонност към привързване са в основата на всичките ни страдания. Така или иначе, егото е убедително, а ние сме били негови жертви толкова дълго, че дори само мисълта, че би могло да се освободим от него, ни ужасява. „Да нямаш его - нашепва ни егото - значи да изгубиш цялата богата романтика на това, че си човек, да се превърнеш в безцветен робот или безмозъчна твар."

Егото се възползва брилянтно от фундаменталния страх от неизвестното, от възможността да изгубим контрол. Можем да си кажем: „Добре, наистина трябва да се откажа от егото си, толкова много страдам. Но ако го направя, какво ще стане с мен?"

Егото ще ви прошепне лукаво: „Зная, че понякога съм пречка и повярвай ми - напълно разбирам желанието ти да се махна. Но това ли искаш наистина? Помисли си! Ако си отида, какво ще стане с теб? Кой ще се грижи за теб? Кой ще те защитава и кой ще ти помага, както ти помагах аз през всичките тези години?"

Дори и да прозрем лъжите на егото обаче, ние се боим да го изоста­вим, защото без да познаваме истински природата на ума си - нашата същинска идентичност, - ние просто нямаме друга алтернатива. И отново се поддаваме на желанията му със същата тъжна самоомраза, с която алкохоликът посяга към бутилката, макар да знае, че тя го унищожава, или пък като наркоманка, която отново поема наркотика, макар много добре да си дава сметка, че след краткия екстаз ще се чувства още по-сломена и отчаяна.

               из "Тибетска книга за живота и смъртта"

СЪРДЕЧНИЯТ РИТЪМ НА СМЪРТТА

Не бихме могли да опознаем смъртта, ако тя се случваше само веднъж. За щастие животът не е нищо друго, освен непрекъснат танц на раждане и смърт, танц на промени. Всеки път, когато чуя шум на планински поток или грохот на морски вълни, или ударите на сърцето си, аз чувам звука на непостоянството. Тези промени, тези малки умирания, са връзката ни със смъртта. Те са нейният пулс, ударите на сърцето й, които ни подканят да изоставим всичко, в което сме се вкопчили.

Нека да работим с тези промени сега, докато трае животът - това е истинският начин да се подготвим за смъртта. Животът може да е изпълнен с болка, страдания и трудности, но всички те са само възможности, които са ни предоставени, за да ни помогнат да се приближим до емоционалното приемане на смъртта. Когато вярваме, че нещата са постоянни, премахваме възможността да се поучим от промените.

Ако премахнем тази възможност, ставаме затворени за промените и започваме да се вкопчваме в нещата. Това вкопчване е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като непостоянството за нас означава терзание, ние се вкопчваме в нещата отчаяно, въпреки че те се променят. Изпитваме ужас при мисълта, че може да ги изпуснем, и всъщност ужас от това, че живеем, защото да се научиш да живееш, означава да се научиш да се отказваш. И в това е трагедията и иронията на стремежа ни да задържим всичко - не само е невъзможно, но ни причинява същата онази болка, която се мъчим да избегнем.

Причините за този стремеж сами по себе си може и да не са лоши -няма нищо лошо в желанието да сме щастливи, но това, което искаме да задържим, по природа е неуловимо. Тибетците казват, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща течаща вода и „колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея никога няма да потече масло".

Да вземем непостоянството наистина присърце, означава постепенно да се освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и разрушителен възглед, че те не се променят, от фалшивия стремеж към сигурност, върху който градим всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли заради стремежа си да уловим неуловимото, са били - в най-дълбок смисъл — излишни. В началото може да е твърде болезнено да приемем подобно нещо, защото ни се струва непознато. Когато обаче помислим и продължим да размишляваме, сърцата и умовете ни постепенно се променят. Започваме да чувстваме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на собствената ни глупост може да отнеме много време, но колкото повече размишляваме, толкова повече възгледът за отказването става по-дълбок -именно тогава настъпва промяна в начина, по който гледаме на света.

Да съзерцаваме непостоянството само по себе си не е достатъчно -трябва да работим с него през живота си. Както медицината, така и животът изисква теория и практика. В живота практическото обучение е сега, тук, в лабораторията на промяната. С настъпването на промените ние постепенно ще се научим да ги разбираме по нов начин и макар че те ще продължат да настъпват както и досега, нещо в самите нас ще се промени. Всичко ще ни се струва по-спокойно, не така напрегнато и болезнено. Отражението на промените върху нас самите няма да ни изважда от равновесие до такава степен. С всяка успешна промяна ние ще разбираме все повече и възгледите ни за живота ще стават все по-дълбоки и по-пространни.

          из "Тибетска книга за живота и смъртта"

Цената на мъдростта

            Каква е цената на мъдростта ? Кой е мъдрецът ? Кои са белезите по които тя се познава ? Цената на мъдростта винаги е висока, но никога не е тежка и непоносима. Знанието е теория, суха и скучна, неизпитана. Познанието е опит, познанието е преживяване, не просто теория а самата практика, самото явление разгледано отвътре, преживяно. Мъдростта е познание, мъдростта е опит, мъдростта е Битие, мъдростта е Живот. Мъдър е този, който е живял дълго, мъдър е този който е живял истински, мъдър е този, който е преживял много. Мъдрецът не е старец, мъдрецът никога не е старец. Да външно той може да изглежда възрастен, може да има бели коси и сбръчкано лице, но вгледайте се в очите му. Те никога не са стари, потъмнели или мътни. Очите на мъдреца са живи, блестящи и ярки като очите на дете, защото мъдрецът притежава очите на дете...

            Той гледа света чрез очите на дете, очите са огледало на душата. А душата на мъдреца е млада и жива, жизнена, блестяща, лека и ефирна. Цената на мъдростта се измерва с белезите и раните нанесени от живота. Но как тогава един мъдрец е толкова лек и жив след като е преживял толкова много? Как така той е толкова чист, весел и радостен след като е преживял толкова много несгоди ? Как така походката му е лека и грациозна, когато краката му са извървели толкова много път целите в мазоли и тръни? Мъдрецът е преживял наистина много, много хубави мигове, но още повече несгоди и трудности. Защо не са го сломили ? Защо въпреки бурите и препятствията той все още върви непоклатим напред с бодра крачка?

            Да той е преживял много несгоди, преживял е много трудности, но именно ПРЕЖИВЯЛ ги е. Те са в миналото му, те са го довели до мъдростта, те са му разкрили уроците на живота и той ги е разбрал. От всяка една трудност той е извлякъл нужната поука, от всяко едно събитие нужния урок, така преживените премеждия не му тежат. Защо ли? Защото именно заради тях той постигнал мъдрост, тази мъдрост им придава смисъл, тази мъдрост ги прави необходими. Мъдрецът знае това, той се радва като дете на всяка нова капка мъдрост, която се влее в него, затова се радва и на трудностите, които му я носят. Той разбира смисъла им, знае че просто така трябва да бъде. Той се смее с цяло гърло щом научи някой от уроците на Живота, без значение, колко усилия са му били нужни за да го усвои, защото знае, че тези усилия са били необходими, защото именно те са му донесли плодовете на Мъдростта.

            Когато човек не разбере смисъла на изпитанието, на което е подложен то се стоварва на гърба му, то му тежи, то го затрупва. Той го влачи със себе си като окови, той влачи миналото си. Носи го на гърба си защото не го е разбрал, защото не е научил това заради, което е живял през отминалите дни. И те си вървят с него и чакат да бъдат преосмислени, чакат да бъдат разбрани. Миналите години тежат на гърба на обикновения човек, те са бреме за него и той ги влачи като окови. А те се трупат и стават все повече и все по-тежки. Накрая човекът просто не може да се движи повече заради тежестта им, не може да живее повече, защото Животът е Движение. Той грохва и пада на земята, зарязва целия си товар, който го обременява и убива, умира...

            Смъртта е временно прекъсване на движението, смъртта е смъкване на стария товар, за да може да се възстанови движението-животът на ново, на чисто. Мъдрецът не умира, мъдрецът не грохва, мъдрецът никога не е уморен. Защо ли ? Защото той няма товар който да влачи, той няма окови, не е ограничен, не е обременен. Той изживява дните си и те тежат на мястото си, а не на гърба му. Той учи уроците си навреме и няма нужда те да му се повтарят непрекъснато. Той прилага усвоената от премеждията мъдрост в живота си, превръща в Битие, в Живот.

            Така премеждията му не са били напразни, а необходими. Той знае това, разбрал е целта им и те си тежат на мястото, там където са били необходими. Те са в миналото, а мъдреца е мъдър затова, защото не влачи миналото на гърба си. Той е лек и ефирен, винаги жизнен и бодър, никога не е уморен, никога не е стар, защото старостта е умора, умора от живота. Мъдрецът никога не умира, защото животът е движение, а той винаги се движи, никога не спира. Няма какво да му тежи, няма товар, под който да грохне, няма товар който да го уморява, да го убива, товар, от който да има нужда да се освободи. Мъдрецът живее ден за ден, миг за миг. Щом се появи премеждие или трудност в живота му то той търси смисъла й, търси мъдростта, която тя е дошла да му поднесе. Приема я, усвоява я, прилага я в живота си, превръща я в Битие, в Живот. И продължава, премеждието е зад гърба му и там ще си остане, то никога няма да тежи върху гърба му. Мъдрецът е изцяло в настоящето, неговото минало е в миналото-отминало и той не мисли за него. Неговото бъдеще още не е дошло и той не се тревожи за него. Мъдрецът е изцяло в настоящето той е тук и сега, за да усвои мъдростта, която му поднася настоящия миг...

            Така той остава винаги млад и жизнен, като дете. Децата също са волни и свободни, живи, не обременени. Но те ще пораснат, рано или късно ще се превърнат в зрели хора, ще се обременят от грижи и проблеми, ще носят премеждията и миналото на гърба си. Ще започнат да трупат своя товар, но в един момент може да си спомнят детските години, да си спомнят урока на детството, а той е само един и всички деца го усвояват прекрасно. Затова детството никога не тежи на възрастните хора, зрелите хора винаги си спомнят с усмивка за него, на тях им тежи само зрелият живот не детството. А какъв е урока на детството ли ? Вие го знаете, това е безгрижността. Децата са безгрижни, живеят ден за ден, миг за миг, не трупат товар не се товарят с недоизживяни моменти и недоразбрани уроци. Когато зрелият човек си спомни този урок, той го осмисля в дълбочината и пълнотата на зрелостта, която като дете не е притежавал, тогава миналото се свлича от гърба му, товарът пада, той е свободен, той е прероден. Зрелият човек е мъртъв, на негово място се е родил един мъдрец, зрелият човек се е превърнал в мъдрец. Той е отново млад жизнен, весел и бодър, като дете, но осъзнава и преживява миговете на живота в пълнотата и дълбочината на зрелостта. Цената на мъдростта е цената на усвоените уроци на живота, цената на мъдростта е цената на детството и зрелостта. Мъдростта си е просто мъдрост, познание, Битие, Живот тя е безценна и безплатна, тя е навсякъде! Спомнете си урока на детството, спомнете си Безгрижността ! Осмислете я, осмислете я в дълбочината и пълнотата на зрелостта. Освободете се от товара на миналото, оставете го да падне от плещите ви!

         из " Философия на живота "

ЧЕТИРИТЕ НЕДОСТАТЪКА

Защо е толкова трудно хората дори да си представят дълбочината и величието на природата на ума? Защо на мнозина това им се струва неземна и невероятна идея?

Ученията говорят за четири недостатъка, които ни пречат да осъзнаем природата на ума веднага:

1.  Природата на ума е твърде близо, за да бъде разпозната. Както не можем да видим собственото си лице, за ума е трудно да се взре в собствената си природа.

2. Тя е твърде дълбока, за да можем да я обхванем. Нямаме представа колко дълбока може да бъде. Ако имаме, това означава, че до някаква степен сме я осъзнали.

3.  Твърде лесно е, за да повярваме. В действителност всичко, което трябва да направим, е просто да се отпуснем в непомраченото, чисто осъзнаване на природата на ума, която винаги присъства.

4. Твърде чудна е, за да можем да й намерим място. Необхватността й е такава, че не може да се побере в тесните рамки на мисълта ни. Просто не можем да повярваме. Нито пък можем да допуснем, че просветлението е истинската природа на ума ни.

Ако тези четири недостатъка са били валидни за Тибет, чийто народ се е посветил почти изцяло на стремежа към просветление, колко по-валидни трябва да са за съвременната цивилизация, която е посветила себе си преди всичко на култа към заблудите? Не съществува обща информация за природата на ума. За нея писатели и интелектуалци никога не пишат. Съвременните философи не говорят за нея директно. Повечето учени отричат, че е възможно да съществува. Тя не играе роля в популярната култура - никой не пее за нея, никой не я споменава в театралните постановки, не я показват по телевизията. Всъщност учат ни да вярваме, че нищо отвъд това, което възприемаме със сетивата си, не е реално.

Въпреки това масово и всеобхватно отричане на нейното съществуване все пак понякога ние можем да се докоснем до природата на ума. Това докосване може да бъде вдъхновено от някой възвишен музикален откъс, от спокойното щастие, което понякога ни обхваща, когато сме сред природата, или пък от най-банална ежедневна ситуация. Може да се случи, докато наблюдаваме бавно падащия сняг или пък издигащото се над планинския хребет слънце, докато гледаме проникващия в стаята ни по тайнствено вълнуващ начин лъч светлина. Подобни моменти на просветление, душевен мир и блаженство преживява всеки. Някак странно тези моменти не ни напускат и остават с нас.

Струва ми се, че понякога отчасти си даваме сметка за тези докосвания до природата на ума, но съвременната култура не ни предлага контекст или рамка, в която да ги разберем. И още по-лошо, вместо да бъдем окуражавани да изучаваме тези докосвания задълбочено и да открием откъде произлизат те, на нас ни се казва - както директно, така и завоалирано - да не им обръщаме внимание. Знаем, че никой не би ни взел сериозно, ако се опитаме да ги споделим, и сме готови да елиминираме това, което би могло да се превърне в най-благодатния ни жизнен опит, стига да разберем тези преживявания. Може би тъкмо това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на съвременната цивилизация -непознаването и потискането на собствената ни същност.

из "Тибетска книга за живота и смъртта"

УМЪТ И ПРИРОДАТА НА УМА

Най-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания - създател на щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това, което наричаме смърт.

Умът има много аспекти, но два от тях изпъкват особено силно. Първият е обикновеният ум, наричан на тибетски сем. Ето как го дефинира един учител: „Това, което притежава различаващо осъзнаване, това, което притежава усещане за дуалистичност - което се вкопчва в нещо външно или го отхвърля - това е обикновеният ум. В основата си то е онова, което може да се асоциира с „друго", с всяко „нещо", което възприемащият възприема като различно от себе си." Сем е колебаещият се, дуалистичен, мислещ ум, който може да функционира само по отношение на проектирана, но погрешно възприета външна отправна точка.

И така, сем е умът, който мисли, крои планове, желае, манипулира, който избухва в гняв, който създава и се потапя във вълни от отрицателни емоции и мисли, който непрекъснато трябва да се уверява в своето „съществуване", да го потвърждава и да го доказва чрез фрагментиране, концептуализиране и затвърждаване на жизнения опит. Обикновеният ум е непрекъснато променяща се и неизбежна плячка за външните влияния, за навиците и условностите. Учителите го сравняват с пламък на запалена свещ, поставена на прага на пътната врата. Той е уязвим за всички ветрове - според обстоятелствата.

Погледнат от един ъгъл, сем трепка, непостоянен е, вкопчва се и непрекъснато се интересува от чуждите работи, а енергията му се изразходва, за да проектира себе си навън. Понякога мисля за него като за подскачащо топче или като за маймуна, която непрестанно скача от клон на клон. Погледнат от друг ъгъл обаче, обикновеният ум притежава една фалшива стабилност - удобна самозащитна инерция, наподобяващо камък спокойствие, съставено от вкоренени навици. Сем е хитър като корумпиран политик, скептичен, недоверчив, експерт в заблудите и измамите, „гениален - пише Джамянг Кхиентсе - в нечестните игри". Именно в рамките на хаотичните, объркани, недисциплинирани и повтарящи се преживявания на този обикновен ум - сем, ние се променяме и умираме.

Освен това съществува и същинската природа на ума, неговата най-съкровена същност, която е неподвластна на смъртта и промените. Понастоящем тя е скрита в собствения ни ум, в нашия сем, обвита и обгърната от потока на нашите мисли и чувства. Точно както силният порив на вятъра може да разнесе облаците и да открие светещото слънце и синьото небе, така при определени обстоятелства, в момент на вдъхновение, можем да зърнем природата на ума. Това „зърване" може да е различно по дълбочина и продължителност, но при всички случаи ще ни донесе известно просветление, разбиране и свобода. Това е така, защото природата на ума е самият корен на разбирането. На тибетски ние наричаме това Ригпа -първично, чисто и непроменящо се осъзнаване, което в същото време е интелигентно, осведомено, лъчисто и винаги будно. Може да се каже, че това е знание за знанието.

Не правете грешката да смятате, че природата на ума е свойство, присъщо единствено на нашия ум. Всъщност тя е природа на всичко. Няма да сгрешим, ако кажем, че да разберем природата на ума означава да разберем природата на всичко.

Светците и мистиците на всички времена са украсявали проник­новенията си с различни имена, давали са им различни лица и тълкувания, но това, което са преживявали, по същество е основната природа на ума. Християните и евреите наричат това нещо „Бог", хиндуистите го наричат „Аз", „Шива", „Брама" и „Вишну", мистиците Суфий⁴ го наричат „Скрита същност", а будистите - „буда-природа". В сърцето на всички религии лежи убеждението, че съществува фундаментална истина и че този живот е една свещена възможност тази истина да бъде разкрита и осъзната.

Когато чуем „Буда", ние, естествено, мислим за индийския принц Гаутама Сидхарта, който постигнал просветление през VI столетие преди Христа и посочил духовната пътека, следвана от милиони хора в цяла Азия, известна като будизъм. „Буда " обаче има много по-дълбок смисъл. Това означава човек, всеки човек, който напълно се е пробудил от неведението и е открил огромния си потенциал за мъдростта. Буда е този, който е довел до окончателен край страданията и мъките и е открил вечните и безсмъртни щастие и духовен мир.

За много от нас в този век на скептицизъм това състояние може да изглежда като сън или фантазия или пък постижение извън нашите възможности. Никога не бива да забравяме, че Буда е бил човешко същество - като вас, като мен. Той никога не е претендирал за божественост, а просто е знаел, че притежава буда-природа, семенцето на просветлението - така, както и всеки друг. Буда-природата е рождено право на всяко чувстващо същество и аз винаги казвам: „Нашата буда-природа с нищо не е по-лоша от буда-природата на всеки буда." Ето това е радостната вест, която Буда ни носи от просветлението си в Бодхгая -вестта, която много хора смятат за толкова вдъхновяваща. Неговото послание, че просветлението е у всекиго от нас, ни дава огромна надежда. Чрез практика всички ние можем да се пробудим. Ако това не беше така, не би било възможно през вековете, а и чак до наши дни, да има толкова много просветлени индивиди.

Говори се, че когато Буда постигнал просветление, единственото, което искал, било да покаже на всички нас природата на ума и да сподели напълно нещата, които е осъзнал. Но той също така е виждал - с тъга и безкрайно състрадание - колко трудно би било за нас да разберем това осъзнаване.

Защото макар и да имаме същата вътрешна природа като Буда, ние не сме я разпознали, тъй като тя е скрита и „опакована" в обикновения ни индивидуален ум. Представете си една празна ваза. Пространството вътре по нищо не се отличава от пространството вън. Единствено крехките стени на вазата отделят едното от другото. Нашият буда-ум е скрит зад стените на обикновения ни ум. Когато постигнем просветление, все едно че тази ваза се е счупила. Пространството „вътре" мигновено се смесва с пространството „вън". Те стават едно. Тогава ние осъзнаваме, че те никога не са били отделени или различни; те винаги са били еднакви.

из "Тибетска книга за живота и смъртта"

                                                       ВЕЧНОТО

Непостоянството вече е разкрило пред нас много истини, но то притежава още едно съкровище, което до голяма степен е скрито от нас, неподозирано и непознато, и въпреки това наше.

Западният поет Райнер Мария Рилке казва, че най-дълбоките ни страхове са като дракони, охраняващи най-голямото ни съкровище. Страхът, който непостоянството буди у нас - че нищо не е реално и нищо не е трайно, - всъщност е нашият най-добър приятел, защото ни кара да си зададем въпроса: след като всичко умира и се променя, тогава кое всъщност е истинско? Има ли нещо зад видимата страна на нещата, нещо безкрайно и неограничено, нещо, което обхваща танца на промените и непостоянството? Има ли нещо, на което можем да разчитаме, което надживява това, което наричаме смърт?

Като насочим вниманието си към тези въпроси и се замислим над тях, постепенно откриваме дълбока промяна в начина, по който гледаме на всичко. Ако не спираме да размишляваме и да се учим да се отказваме, постепенно откриваме у себе си „нещо", което не можем да определим и опишем с думи, „нещо", което - започваме да си даваме сметка - лежи зад всички промени и цялата смърт в света. Дребните желания и развлечения, на които сме осъдени от отчаяното ни вкопчване в идеята за постоянството, постепенно се разсейват и отпадат.

Докато става това, започваме все по-често да виждаме огромното значение на истината за непостоянството. Сякаш през целия си живот сме летели в самолет сред тъмни облаци и бури и изведнъж машината се е издигнала над тях в ясното безкрайно небе. Вдъхновени и опиянени от това издигане в едно ново измерение на свободата, ние откриваме дълбините на спокойствието, на радостта и увереността в себе си и това ни изпълва с удивление, постепенно поражда увереност, че у нас има „нещо", което нищо не може да унищожи и да промени, което не може да умре...

И тогава постепенно ние долавяме в себе си спокойното, подобно на небе присъствие на това, което Миларепа нарича „безсмъртна и безкрайна природа на ума". Това ново усещане започва да става все по-ярко, почти непрекъснато, настъпва това, което  се нарича „повратен момент в съзнанието" - едно изцяло лично, напълно неподдаващо се на описание откровение за това, какво сме ние, защо сме тук и какво трябва да правим, което в крайна сметка се равнява на нов живот, на ново раждане, би могло да се каже - на възкресение.

Какво красиво и целебно тайнство е това, че чрез размишление, непрекъснато и смело, върху истината за промяната и непостоянството постепенно можем да се окажем лице в лице - благодарни и изпълнени с радост - с истината за вечната, с истината за безсмъртната, безкрайна природа на ума!


из "Тибетска книга за живота и смъртта"

ПОСЛАНИЕТО НА НЕПОСТОЯНСТВОТО: КАКВА НАДЕЖДА ИМА В СМЪРТТА

Вгледайте се още по-дълбоко в непостоянството и ще откриете още едно послание, още една негова страна - страна, която ни дава по-голяма надежда, страна, която отваря очите ни за фундаменталната същност на Вселената и нашата удивителна връзка с нея.

Ако всичко е непостоянно, тогава всичко е това, което наричаме „пусто" - тоест липсва му всякакво стабилно, дълготрайно и присъщо само нему съществувание; всички неща, видени и разглеждани в техните истински взаимоотношения, не са независими, а са взаимозависими с всичко останало. Буда сравнява Вселената с огромна мрежа, изтъкана от множество шлифовани скъпоценни камъни, всеки от които има безбройно много страни. Всеки камък отразява всички останали в мрежата и в действителност образува едно цяло с тях.

Помислете за една морска вълна. Видяна по един начин, тя има определена идентичност, начало и край, раждане и смърт. Видяна по друг начин, тази вълна не съществува сама за себе си, тя просто е свойство на водата, „пуста" е откъм някаква отделна идентичност и се „състои" само от вода. Ако наистина се замислим за тази вълна, ще си дадем сметка, че тя е временно възможна заради вятъра и водата и че зависи от множество непрекъснато променящи се обстоятелства. Също така ще разберем, че всяка вълна е свързана с всяка друга.

Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че нищо не притежава присъщо само нему съществувание и тази липса на независимо съществувание ние наричаме „пустота". Представете си едно дърво. Когато мислим за дърво, имаме предвид конкретно определен обект; и на дадено ниво, както и при вълната, това е така. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще си дадем сметка, че в края на краищата дървото няма независимо съществувание. Когато се замислим, ще разберем, че дървото се разтваря в една удивително фина мрежа от взаимовръзки, която обхваща цялата Вселена. Дъждът, който мокри листата му, вятърът, който люлее клоните му, почвата, която го подхранва и му дава живот, сезоните, времето, лунната светлина, звездите - всичко е част от това дърво. Колкото повече мислите за дървото, толкова повече ще откривате, че всичко във Вселената допринася то да бъде това, което е, че то нито за миг не може да бъде отделено от всичко останало, че във всеки миг неговата природа неуловимо се променя. Когато казваме, че нещата са „пусти", имаме предвид, че те са лишени от независимо съществувание.

Съвременната наука разкрива пред нас огромен брой взаимозависимости. Еколозите знаят, че едно изгоряло дърво от джунглата край Амазонка променя по някакъв начин въздуха, който диша жителят на Париж, и че трептенето на крилата на една пеперуда в Юкатан се отразява върху живота на папратта на Хибридите. Биолозите започват да откриват фантастичния и сложен танц на гените, които създават идентичността и личността - танц, който се простира далеч назад във времето и ни показва, че всяка така наречена „идентичност" се състои от порой най-различни въздействия. Физиците ни въвеждат в света на квантовата механика - свят, който изумително прилича на блестящата мрежа, обхващаща Вселената, описана от Буда. Точно както скъпоценните камъни от тази мрежа, частиците съществуват като различни комбинации от други частици.

И така, когато се вгледаме в себе си и в нещата около нас, които смятаме за стабилни, солидни и трайни, ще разберем, че всъщност те не са по-реални от един сън. Буда казва:

Знай, че всички неща са такива:

като мираж:, като замък от облаци,

като сън, като привидение,

без същност, но с качества, които се виждат.

Знай, че всички неща са такива:

като луна при ясно небе,

отразена в бистро езеро,

макар че за езерото луната е неподвижна.

Знай, че всички неща са такива:          

като ехо от звуци,

от музика и плач,

въпреки че в това ехо няма мелодия.

Знай, че всички неща са такива:

като вълшебник, който прави

с коне, волове, каруци и други подобни -

нищо не е това, което изглежда.

Размишлението за тази подобна на сън реалност по никакъв начин не бива да ни отблъсква, да ни изпълва с горчивина или да ни кара да губим надежда. Точно обратното - то може да събуди у нас топлина, деликатно и силно състрадание, което дори и не подозираме, че притежаваме, и така да ни подтикне да бъдем по-щедри към всички други същества и предмети. Тибетският светец Миларепа казва: „Като виждате пустотата, имайте състрадание." Когато чрез размисъл наистина сме видели пустотата и взаимосвързаността на всички неща с нас самите, светът ни се открива в по-ярка, по-свежа и по-искряща светлина - като в безкрайно отразяващата мрежа от скъпоценни камъни, за която говори Буда. Вече не се налага да се защитаваме или да се преструваме и става все по-лесно да правим това, което ни съветва един тибетски учител:

Никога не забравяйте, че животът е като сън, ограничавайте привързаността и неприязънта си. Учете се на добронамереност към всички същества. Обичайте и съчувствайте, независимо какво ви правят другите. Това, което ви правят, не би имало никакво значение, ако гледате на него като на сън. Цялата работа е по време на този сън да имате положителни намерения. Това е най-същественото. Това е истинската духовност.¹⁰

Истинската духовност освен това трябва да дава съзнание, че ако сме взаимосвързани с всичко и всеки друг, дори и най-малката, най-незначителна наша мисъл, дума, действие водят до реални последствия в цялата Вселена. Хвърлете камъче в езерото. Повърхността на водата се разклаща. Вълничките се сливат една с друга и пораждат нови. Всички неща са взаимосвързани - започваме да разбираме, че сме отговорни за всичко, което правим, говорим или мислим, отговорни всъщност и за самите себе си, за всичко и всеки друг, а и за цялата Вселена. Далай Лама казва:

В днешния взаимозависим свят индивидите и нациите повече не могат да решават проблемите си сами. Ето защо е необходимо да си изработим чувство за универсална отговорност... Наша индивидуална и колективна отговорност е да защитаваме и поддържаме глобалното семейство, да помагаме на по-слабите му членове, да опазваме и да се грижим за средата, в която живеем.

из "Тибетска книга за живота и смъртта"

РАБОТА С ПРОМЕНИТЕ

Да направим един експеримент. Вземете монета и си представете, че това е обектът, в който сте се вкопчили. Стиснете я в шепата си и протегнете ръка напред с длан към земята. Ако сега отпуснете пръстите си, ще загубите това, което държите. Затова не го пускате.

Но има и друга възможност - да престанете да стискате монетата и въпреки това да я задържите. Ако обърнете дланта си към небето и отпуснете пръстите си, монетата ще остане в ръката ви. Отпускате пръстите - тя продължава да е ваша, макар че вече не я стискате.

Значи има начин да приемем непостоянството и едновременно с това да се наслаждаваме на живота, без да се вкопчваме в каквото и да било. Да помислим за нещо, което често се случва в отношенията между хората. Мнозина от нас изведнъж си дават сметка колко много обичат ближния си едва когато разберат, че ще го загубят. И се вкопчват в него още по-здраво. Но колкото по-здраво се вкопчват, толкова повече той им се изплъзва и толкова по-крехка става връзката им.

Ние непрекъснато се стремим към щастие, но много често начинът, по който го търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече тъга. Обикновено приемаме, че трябва да се вкопчим в това, което според нас ще ни осигури щастие. Питаме се: „Как бих могъл да се наслаждавам на нещо, ако не мога да го притежавам?" Колко често привързаността се бърка с любовта! Дори когато отношенията са добри, привързаността опорочава любовта със своята несигурност, себичност и гордост. И тогава, когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея, са „сувенирите" - раните на привързаността.

Какво тогава можем да направим, за да преодолеем привързаността? Начинът е да осъзнаем непостоянната й същност. Това осъзнаване постепенно ще ни освободи от нейната хватка. Така ще можем да усетим какво може да бъде истинското отношение към промените, по думите на учителите: сякаш сме небето, което съзерцава минаващите облаци; или сме свободни като живак. Когато капка живак падне на земята, никога не се смесва с прахта. Когато следваме съветите на учителите и постепенно се освобождаваме от привързаността, у нас се генерира огромно състрадание. Облаците на привързаността изтъняват и се разнасят, засиява слънцето на истинското ни състрадателно сърце. Именно тогава започваме с дълбоката си същност да осъзнаваме възвишената истина в следните думи на Уилям Блейк:

Този, който привързва към себе си Радостта, крилатия живот унищожава; този, който целува Радостта, докато тя лети, ще живее в изгрева на Вечността.

из "Тибетска книга за живота и смъртта"

Светове и Хора

  

                Светове и Хора, толкова много светове и толкова много хора ! Уж живеем на една планета, а всъщност живеем направо в различни светове! Казват, че човек е микрокосмос, до колко е микро не знам, но определено е космос. Всеки един човек е изградил своя свят, своя личен свят. Подредил го е според себе си, така както смята, че трябва да бъде. Човек изгражда своя малък личен свят и след това просто влиза вътре и врътва ключа, слага катинара и край. Толкова, вече нищо не може да влезе при него и да го обезпокои, нищо не може да го нарани там. Просто се барикадира и се опитва да изпитва сигурност. Успява ли ? Определено не, защото в неговият малък личен свят бродят неговите си малки и не чак толкова малки лични проблеми и страхове, личните “демони”. Ученият се барикадира в света на науката, скрива се зад дебелите стени на крепостта “Логичност и рационалност”. Инженерът се обгръща с планове и чертежи, електротехникът се скрива зад техниката и така нататък...

            Всеки си изгражда своя личен свят, но той е една илюзия, един трик на ума за да се почувстваме по-сигурни, да не ни е страх от сенките на собствената ни душа, защото просто никъде другаде не съществуват сенки. Те са там... само там и си остават там, дори в кибритена кутийка да се скриете те пак ще ви правят компания, дори атмосферата ще е доста задушевна заради теснотията, страховете ще са непосредствено до вас, защото няма да имате пространство накъдето да ги избутате.       Личният свят е илюзия, и трябва да се подхранва непрекъснато от вниманието, от енергията на вниманието. Затова постоянно вие трябва да мислите за него, за да го поддържате. Домакинята постоянно мисли какво не е изчистила, кои продукти са на привършване, какво да сготви за вечеря, това е нейния свят и тя трябва непрестанна да внимава и да му обръща внимание, за да не изчезне. Единственото, от което човек е истински обсебен е от себе си, от това дето нарича “себе си” или нещото различно от всички и всичко останало, това чрез, което той се самоопределя, разграничава се и се отделя от околното пространство, егото. Личният свят е реалността на егото, то може да съществува само там, единствено там. То консумира вниманието то има нужда от тази храна. Колкото повече се затваряте в този личен вътрешен свят, с който до такава степен сте приели и до такава степен сте обсебени от него, че сте започнали да го определяте като “външен”, “действителен” , “реалният” свят, толкова повече губите досег с Реалността, с истинската си същност...

            Проблемите на домакинята са илюзия, светът няма да свърши ако веднъж захарта вкъщи свърши или за вечеря вместо гозба приготвяна два три часа се поднесат набързо измайсторени сандвичи за разнообразие. Но ако ги нямаше тези дребни проблемчета, ако домакинята не мисли и забрави за тях те просто ще изчезнат. Личният й свят ще изчезне, тя няма да е затормозена с такива глупости и просто ще си живее живота в истинския реален свят, в Битието...

            Защо хората трудно общуват по между си? Защо не се разбират? Как ще се разбират и как ще общуват като те живеят направо в различни светове! Събират се двама души и се опитват да общуват. Всеки е вглъбен в собствения си личен свят и с цената на всичко се опитва да го поддържа цял и стабилен. Двамата търсят общи точки, да общи точки на световете им, опитват се да ги долепят, да ги обединят. Това в 99% от случаите не дава задоволителен резултат, просто не сработва, затова всеки от двамата започва да се опитва да излъже другия да влезе в неговия личен свят... Защото това означава двойно внимание, двойна енергия, много ярък и стабилен вътрешен свят. Затова хората имат нужда от внимание, те имат нужда от помощ, от енергия, за да поддържат личните си илюзии, малките си къщички, които са си построили, за да се чувстват сигурни...

            Рядко се случва обаче двама души доброволно да обитават един и същи свят, обикновено всеки си има своята илюзия и е страшно силно привързан към нея, буквално закован, обсебен от нея. И за да я поддържа постоянно се опитва да привлече вниманието на другите хора, да ги накрая да заживеят в неговия свят, свят на илюзии. Съвременното общество е такъв свят, илюзорен свят. Един свят, в който са се натикали хората по своя воля, та сякаш това не им стига, а и са се ограничили допълнително като са си изградили и още един личен свят. Съвременното общество е пъзел сглобен от личните светове на така наречените велики личности на епохите, които по различно време са успели да въвлекат достатъчно голям брой хора, за да изглежда илюзията им що годе ярка и почти действителна...

            Разбира се има и хора, които са се осъзнали, проумели са простия факт, че живеем в илюзорни светове и са излезли от тях. Какво има отвъд ли ? Реалността, Действителността, Живота, Битието, наричаме тези хора , Освободени, Възнесени, Просветлени, Учители. Отиваме при тях, за да учим, за да ни научат как да се освободим от илюзиите, как да бъдем Щастливи-Истински...

            Не това е само фасада, претекст, лъжа, повечето хора отиват при тези учители и правят това, което правят постоянно с всички други хора... опитват се да ги въвлекат и натикат в техния собствен мижав личен свят. Опитват се да ги впрегнат да им решат проблемите, да свършат всичко вместо тях, едва ли не да изживеят техния живот... Защо го правят ли ? Защото личните им светове са заприличали на къщичка-сметище, пълно и препълнени с боклуци и проблеми. Те вече не могат да живеят така, но вместо да отидат при Учителя, за да им помогне да излязат от смрадливата си къщичка те искат той да влезе и да им я изчисти и спретне, да я направи красива и истинска та да им е приятно да живеят в нея...

            Огледайте хората около вас, огледайте хората, с които контактувате, обърнете внимание на темите, за които те говорят за нещата, които те споделят, обърнете внимание на проблемите им. И ще забележите как домакинята все разговаря за къщата си, как е изчистила, какво ще готви, какъв ремонт и подобрение планира, математикът все върти суче, така че темата се да дойде до математиката-неговия свят... Лекарят говори все за медицина... Младите хора пък си говорят все за музика, развлечения, старите обсъждат децата и внуците и така нататък...

            Това са техните светове, това са илюзиите, с които и в които те живеят. Самият аз съм се усетил, че така подбутван разговорите с приятелите си та да стане дума за магия, да аз живея в света на магията. Това е моят личен свят, да светът на магията е доста по-освободен и широк в сравнение с света на домакинята например, но и той е илюзия. Той е трик на ума за улесняване възприемането на Реалността. Ще се опирам на него докато е необходимо, в Реалността, в Битието просто няма разделение, не може да се каже това го има другото го няма, защото то хем го има хем го няма. Ако има дуалност значи става въпрос отново за личен свят, за илюзия. Светът на магията е като всеки друг личен свят, парченце от действителността, от Битието, илюзията се крие в това, че то се приема вместо като част цялото като самото Цяло. За математика математиката е Всичко, за художника изкуството е Всичко, за магът пък Всичкото е Магията. Илюзията е в това Всичко, и математиката и изкуството и магията са части от Битието, но именно ЧАСТИ, не Цялото Битие...

            Може да се освободите от личния си свят постепенно или изведнъж, може да го напуснете, да излезете от него, по пътя на Източната традиция, чрез вглъбяването в себе си, медитацията, поради простата причина, че щом човек е приел вътрешния си свят за външен то истинската реалност се е превърнала в негов вътрешен свят. Битието е същността на човек, то не нито вътре нито вън от човек, защото не битието е част от Човека, или пък човека е част от Битието. Няма разделение, няма дуалност Човек прост Е Битие. Хората, които избират този метод престават да обръщат внимание на личните си светове, не ги захранват с енергия и те се сриват, изчезват, разпадат, настъпва осъзнаване на единството с Битието, Просветлението. Другият метод е разширяване на съзнанието, разгръщането на личността, себереализиране. Човек разгръща истинската си същност и илюзията изчезва, разпада се, защото той приема Живота такъв какъвто е, без ограничения и илюзии. Всъщност тези два метода не са два, а един, едно и също нещо, само гледната точка е различна...

 
из "Философия на живота"

ПРОМЯНА В ДЪЛБИНИТЕ НА СЪРЦЕТО
            Всичко в същността си е илюзорно и ефимерно;

тези, с дуалистични възприятия, считат страданието за щастие,

като онези, които ближат мед от острието на бръснача.

Колко достойни за съжаление са хората,

които не могат да се освободят от конкретната реалност -

насочете вниманието си навътре, приятели!⁵

А колко трудно е понякога да насочим вниманието си навътре! Колко лесно позволяваме на старите навици и установени привички да ни управляват! Въпреки, че те ни носят страдание, ние ги приемаме с някакво фаталистично примирение, защото сме свикнали да им се поддаваме. Може и да идеализираме свободата, но когато стане дума за собствените ни навици, ние сме напълно поробени.

И въпреки всичко размислите могат постепенно да ни доведат до мъдростта. Можем да прозрем, че отново и отново попадаме в кръга на постоянно повтарящите се шаблони, и да закопнеем да се измъкнем от него. Разбира се, може и да не успеем, но може постепенно да се освободим и да се променим. Следващото стихотворение е достатъчно красноречиво. Нарича се „Автобиография в пет глави"⁶:

            1) Вървя по улицата.

            На тротоара има дълбока дупка.

            Падам в нея.  

            Загубена съм... нямам надежда.

            Не е моя вината.

            Нужна ми е вечността, за да намеря изход.

            2) Вървя по същата улица.

            На тротоара има дълбока дупка.

            Правя се, че не я виждам.

            Падам отново.

            Не мога да повярвам, че съм на същото място!

            Но не е моя вината.

            Отново ми трябва много време, за да се измъкна.

            3) Вървя по същата улица.

            На тротоара има дълбока дупка.

            Виждам, че е там.

            И пак падам в нея... това е навик.   

            Очите ми са отворени, зная къде съм.

            Аз съм виновна.

            Измъквам се незабавно:

            4) Вървя по същата улица.

            На тротоара има дълбока дупка. Заобикалям я.

            5) Вървя по друга улица.

Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в дълбините на сърцето си, да се научим как да избягваме „дупката в тротоара" и как да „тръгнем по друга улица". Много често за това е нужен период на усамотение и съзерцание, защото само те могат наистина да отворят очите ни за това, което правим с живота си.

Вглеждането в смъртта не бива да ни плаши и да е болезнено. Защо да не мислим за нея, когато сме вдъхновени, когато сме спокойни и отпуснати, когато лежим в леглото или сме на почивка, когато слушаме музика, която особено много ни харесва? Защо да не мислим за нея, когато сме щастливи, здрави, самоуверени и изпълнени с добри чувства? Не сте ли забелязали, че има особени моменти, когато сте склонни да се самонаблюдавате? Използвайте ги внимателно, защото това са моментите, когато можете да преминете през силни изживявания и целият ви мироглед да се промени бързо. Това са моментите, в които старите ви убеждения могат да рухнат от само себе си и да разберете, че се променяте.

Размислите за смъртта могат да ви доведат до едно дълбоко усещане за това, което ние наричаме „отказване от себе си", на тибетски - „нге джунг". „Нге" означава „в действителност" или „без съмнение", а „джунг" - „да се появиш", „да бъдеш роден". Плодът на честото и задълбочено размишляване върху смъртта ще бъде това, че ще почувствате как „изплувате", нерядко с чувство на отвращение, от рутината на привичките си. Ще откриете, че сте все по-готов да се откажете от тях, а накрая ще бъдете в състояние да се освободите напълно, по думите на учителите, така леко, „както може да се извади косъм от буца масло".

Отказването от себе си, до което ще достигнете, съдържа и радост, и тъга. Тъга, защото ще разберете безсмислието на старите си навици, и радост от по-широкия хоризонт, който ще започне да се разкрива пред вас, когато сте в състояние да ги изоставите. Това не е обикновена радост. Тази радост ни дава нова сила, чувство за увереност, несекващо вдъхновение, което е породено от осъзнаването на факта, че не сме осъдени да робуваме на навиците си, че наистина можем да се измъкнем от тях, че можем да се променим и да ставаме все по-свободни.

из "Тибетска книга за живота и смъртта" - С. Ринпоче

ДА ГЛЕДАМЕ НА ЖИВОТА СЕРИОЗНО

Може би само тези, които знаят колко нетраен е животът, си дават сметка колко безценен е той. 

Да гледаме на живота сериозно не означава през цялото време да медитираме, сякаш живеем в Хималаите или в древния Тибет. В съвременния свят човек трябва да работи, за да изкарва прехраната си, но в никакъв случай не бива да се затваря в рамката „от къщи на работа, от работа вкъщи" - съществувание, при което човек не си дава сметка за по-дълбокия смисъл на живота. Нашата задача е да открием равновесието, да намерим средния път, да се научим да не се претоварваме с външни дейности, а да опростяваме живота си колкото се може повече. Ключът към намирането на щастливото равновесие в съвременния свят е простотата...

Така ще постигнем умствено спокойствие. Така ще имаме повече време да се занимаваме с духа си и да търсим познанието, до което може да доведе само духовната истина. А то ще ни помогне да погледнем смъртта в очите. За жалост малцина от нас търсят това познание. Може би сега е време да си зададем въпроса: „Какво всъщност съм постигнал в живота си?" Тук имам предвид следното: „Какво наистина съм разбрал за живота и смъртта?" Вдъхновяващи са докладите от изследвания на близки до смъртта състояния, като тези в книгите на моя приятел Кенет Ринг и някои други. Голям брой от хората, преживели подобни състояния, описват нещо като „панорамна ретроспекция на живота". С удивителна точност те съживяват събития от живота си, понякога дори преживяват последствията, които техните действия са имали за други хора. Ето какво е казал на Кенет Ринг един от тези хора:

Разбрах, че всеки човек е изпратен на земята, за да научи и осъзнае някои неща. Например да даваме повече любов, да се обичаме повече помежду си. Да открием, че най-важни са отношенията между хората, любовта, а не материалното. И да разберем, че всяко нещо, което правим през живота си, се записва някъде и макар и да не му обръщаме внимание в момента, то винаги се появява отново по-късно.

Понякога ретроспекцията на живота се придружава от величественото присъствие на някакво „същество от светлина". Във всички подобни разкази изпъква следното: срещата с това „същество" е показала на всички, че единствените наистина сериозни цели в живота са „да се научим да обичаме другите и да придобиваме знание"....

Това, което сме направили през живота си, е това, което сме, когато умрем. И всичко, абсолютно всичко, има значение.

 
из "Тибетска книга за живота и смъртта" - С. Ринпоче

АКТИВНА  ЛЕНОСТ

Има една стара тибетска приказка, която много обичам. Нарича се „Бащата на Велик като луната". Един беден човек след дълъг и усилен труд успял да събере пълен чувал с жито. Бил много горд с това и когато се прибрал у дома си, окачил с въже чувала на една от гредите на къщата, за да го предпази от плъхове и крадци. Оставил го да виси там и като допълнителна предпазна мярка решил да прекара нощта под него. Както си лежал, започнал да си мисли: „Ако успея да продам това жито на малки количества, ще спечеля повече. Със спечеленото ще мога да си купя още жито, което също ще продам. Не след дълго ще стана богат и с мен ще се съобразяват в обществото. Момичетата ще тичат след мен, ще се оженя за красива жена, после ще имаме дете... сигурно ще е момче... А как ще го наречем?" Човекът се озърнал и погледът му спрял на малкия прозорец, през който се виждала изгряващата луна.

„Какъв знак! - помислил си той. - Какво предзнаменование! Това е наистина добро име. Ще нарека детето Велик като луната..."

Докато човекът се отдавал на мечтите си, един плъх пропълзял по гредата и прегризал въжето, с което бил завързан чувалът. В момента, в който човекът произнасял думите „Велик като луната", чувалът паднал и го убил на място. Разбира се, Велик като луната никога не се родил.

Колко от нас, подобно на човека от тази приказка, се отдават на това, което аз наричам „активна леност"? Разбира се, има различни видове леност - източна и западна. Източната е доведена до съвършенство в Индия. Тя се състои в това да стоиш по цял ден на слънце, без да правиш каквото и да било, да избягваш всякаква полезна дейност, да пиеш чай, да слушаш филмова музика на хинди, която гърми от радиото, да клюкарстваш с приятели. Западната леност е съвършено различна. Тя се състои в това да запълниш живота си със задължителни дейности, така че да не ти остане никакво време да се занимаваш с нещо истинско.

Ако се вгледаме в живота си, съвсем ясно ще видим какъв куп незначителни задачи, така наречените „отговорности", са се събрали, за да го запълнят. Един учител сравнява това с „домакинстване по време на сън". Непрекъснато си казваме, че искаме да отделим време за важните неща в живота, но време никога няма. Още със ставането сутрин имаме да правим толкова много - да отворим прозореца, да оправим леглото, да вземем душ, да си измием зъбите, да нахраним кучето или котката, да измием чиниите от предната вечер, тогава откриваме, че е свършила захарта или кафето, после трябва да направим закуска... Списъкът може да бъде продължен безкрайно. След това трябва да прегледаме дрехите, да изберем нужните за деня, да ги изгладим, да ги сгънем отново. Ами какво ще кажете за косата, за маникюра? Безпомощни, ние виждаме как дните ни се запълват с телефонни разговори и дребни планове, с толкова много отговорности -или може би е по-добре да ги наречем „безотговорности".

Сякаш животът живее нас, а не ние него. Той набира своята странна инерция и ни отнася... В края на краищата разбираме, че нямаме сили да го контролираме. Естествено, понякога се чувстваме зле заради всичко това, сънуваме кошмари, събуждаме се плувнали в пот и се питаме: „Какво правя с живота си?" Но притесненията продължават, докато стане време за закуска, след това изваждаме отново служебната си чанта и започваме всичко отначало.

Мисля си за индийския светец Рамакришна, който казал на един на учениците си: „Ако отделиш за духовна практика една десета от времето, което отделяш за отвличащи вниманието неща като ходенето по жени и печеленето на пари, ще бъдеш просветлен човек само след няколко години." В началото на века живял един тибетски учител, нещо като хималайски Леонардо да Винчи, на име Мифам. За него се говори, че е изобретил часовник, оръдие и самолет. Само че когато всяко от тези неща било готово, той го унищожавал с обяснението, че не иска то да се превърне в причина за още по-голямо отвличане на вниманието от същественото. На тибетски думата за тяло е „лу", което означава „нещо, което изоставяме" - като багаж. Всеки път когато казваме „лу", думата ни напомня, че сме само пътници, намерили временно убежище в този живот и в това тяло. И така, в Тибет хората не изразходваха цялото си време в опити да направят външните обстоятелства на живота си по-комфортни. Бяха доволни, ако имаха какво да ядат, ако имаха дреха на гърба си и покрив над главата си. Ако продължаваме да бъдем така изцяло погълнати от опитите да подобрим условията си на живот, това може да се превърне в наша крайна цел и безсмислено отвличане на вниманието. Нима човек, който е с всичкия си, капризно боядисва стаята си всеки път, когато отседне в хотел? Харесва ми един съвет на Патрул Ринпоче:

Не забравяйте примера на старата крава.

Тя е доволна да спи в обора.

Трябва да ядете, да спите, да ходите по нужда —

това е неизбежно -

отвъд това нищо не е ваша работа.

 Понякога си мисля, че най-голямото постижение на съвременното общество е доведената до съвършенство търговия със самсара и съпровождащата я безплодна обърканост. За мен съвременното общество представлява тържество на факторите, които водят встрани от истината, които правят от нея нещо, за което е трудно да се живее, и които дори карат хората да се съмняват в съществуването й. И като си помислим, всичко това става в цивилизация, която твърди, че боготвори живота, но всъщност го лишава от всякакво истинско значение, която говори безспирно за „ощастливяване" на хората, но всъщност се изпречва на пътя им към всеки истински източник на щастие!

Тази съвременна самсара се подхранва от грижите и потиснатостта, които създава и с които ни принуждава да свикнем, които старателно подхранва посредством консуматорската машина, която пък на свой ред непрекъснато ни принуждава да бъдем алчни, за да функционира. Самсара е много добре организирана, гъвкава и изтънчена, тя ни връхлита от всеки възможен ъгъл със своята пропаганда и създава около нас почти непро­биваема стена от пристрастяване. Струва ни се, че колкото повече се мъчим да избягаме, толкова по-дълбоко пропадаме в капаните, които тя така умело поставя навсякъде около нас. Както казва тибетският учител от осемнадесети век Жикме Лингпа: „Упоени от многото разнообразни усещания, съществата блуждаят безспир в порочните кръгове на самсара." Обзети от фалшиви надежди, мечти и амбиции, които обещават щастие, но водят само до скръб, ние приличаме на хора, които пълзят в безкрайна пустиня и умират от жажда. А единственото, което ни предлага самсара, е чаша солена вода, от която ставаме още по-жадни.

из "Тибетска книга за живота и смъртта" - С. Ринпоче

ГОЛЯМАТА ЗАБЛУДА

Раждането на човек е раждане на неговата тъга. Колкото по-дълго живее той, толкова по-глупав става, защото стремежът му да избегне неизбежната смърт се засилва. Колко тъжно! Живее за това, което никога не може да постигне! Жаждата му да оцелее в бъдещето го прави неспособен да живее в настоящето.

КУАН ТЗУ

...Повечето от нас живеят именно по този начин – животът им протича по предначертан план. Докато сме млади, получаваме образование. След това си намираме работа, срещаме някого, създаваме семейство, поколение. Купуваме си апартамент, мъчим се да постигнем успех в бизнеса, мечтаем за къща в провинцията или втора кола. Ходим на почивка с приятели. Планираме пенсионирането си. Най-голямата дилема, с която някои от нас изобщо са се сблъсквали, е къде да заминат през следващата отпуска или кого да поканят за Коледа. Животът ни се струва монотонен, дребен, повтарящ се, изгубен в преследване на тривиалното, защото не познаваме нищо по-добро.

Темпото на нашия живот изглежда толкова трескаво, че последното нещо, за което имаме време да мислим, е смъртта. Потискаме тайните си страхове от непостоянството, като се обграждаме с нови и нови неща, нови и нови вещи, нови и нови удобства, само за да открием, че сме се превърнали в техни роби. Цялото ни време и енергия отиват да задържим тези неща. Скоро единствена цел в живота ни става да осигуряваме максимална безопасност и сигурност на всичко това. Когато въпреки всичко настъпи някаква промяна, намираме най-бързия лек, някакво удобно, временно решение. И така животът ни изтича, освен ако някаква болест или бедствие не ни извадят от този ступор.

Но даже и за този свой живот ние не отделяме много време и мисли. Погледнете хората, които работят дълги години и след като се пенсионират, откриват, че не знаят какво да правят със себе си, особено с напредването на възрастта и наближаването на смъртта. Въпреки всички наши думи за практичността, да бъдеш практичен на Запад означава да си невежо, а понякога и егоистично късоглед. Именно тази късогледа представа за този живот и единствено за него, е голямата заблуда, източникът на мрачния и разрушителен материализъм в съвременния свят. Никой не говори за смъртта и за живота след нея, защото хората са принудени да вярват, че подобни разговори само ще забавят „прогреса" на света.

И все пак ако нашето най-дълбоко желание е да живеем и да продължаваме да живеем, тогава защо така сляпо твърдим, че смъртта е краят? Защо не се опитаме поне да допуснем възможността да съществува живот и след това? Защо, ако сме толкова прагматични, колкото твърдим, не се запитаме сериозно къде е нашето истинско бъдеще? В края на краищата никой не живее повече от стотина години. След това се простира цяла вечност, за която не знаем нищо.

из "Тибетска книга за живота и смъртта" - С. Ринпоче