ЧЕТИРИТЕ НЕДОСТАТЪКА

Защо е толкова трудно хората дори да си представят дълбочината и величието на природата на ума? Защо на мнозина това им се струва неземна и невероятна идея?

Ученията говорят за четири недостатъка, които ни пречат да осъзнаем природата на ума веднага:

1.  Природата на ума е твърде близо, за да бъде разпозната. Както не можем да видим собственото си лице, за ума е трудно да се взре в собствената си природа.

2. Тя е твърде дълбока, за да можем да я обхванем. Нямаме представа колко дълбока може да бъде. Ако имаме, това означава, че до някаква степен сме я осъзнали.

3.  Твърде лесно е, за да повярваме. В действителност всичко, което трябва да направим, е просто да се отпуснем в непомраченото, чисто осъзнаване на природата на ума, която винаги присъства.

4. Твърде чудна е, за да можем да й намерим място. Необхватността й е такава, че не може да се побере в тесните рамки на мисълта ни. Просто не можем да повярваме. Нито пък можем да допуснем, че просветлението е истинската природа на ума ни.

Ако тези четири недостатъка са били валидни за Тибет, чийто народ се е посветил почти изцяло на стремежа към просветление, колко по-валидни трябва да са за съвременната цивилизация, която е посветила себе си преди всичко на култа към заблудите? Не съществува обща информация за природата на ума. За нея писатели и интелектуалци никога не пишат. Съвременните философи не говорят за нея директно. Повечето учени отричат, че е възможно да съществува. Тя не играе роля в популярната култура - никой не пее за нея, никой не я споменава в театралните постановки, не я показват по телевизията. Всъщност учат ни да вярваме, че нищо отвъд това, което възприемаме със сетивата си, не е реално.

Въпреки това масово и всеобхватно отричане на нейното съществуване все пак понякога ние можем да се докоснем до природата на ума. Това докосване може да бъде вдъхновено от някой възвишен музикален откъс, от спокойното щастие, което понякога ни обхваща, когато сме сред природата, или пък от най-банална ежедневна ситуация. Може да се случи, докато наблюдаваме бавно падащия сняг или пък издигащото се над планинския хребет слънце, докато гледаме проникващия в стаята ни по тайнствено вълнуващ начин лъч светлина. Подобни моменти на просветление, душевен мир и блаженство преживява всеки. Някак странно тези моменти не ни напускат и остават с нас.

Струва ми се, че понякога отчасти си даваме сметка за тези докосвания до природата на ума, но съвременната култура не ни предлага контекст или рамка, в която да ги разберем. И още по-лошо, вместо да бъдем окуражавани да изучаваме тези докосвания задълбочено и да открием откъде произлизат те, на нас ни се казва - както директно, така и завоалирано - да не им обръщаме внимание. Знаем, че никой не би ни взел сериозно, ако се опитаме да ги споделим, и сме готови да елиминираме това, което би могло да се превърне в най-благодатния ни жизнен опит, стига да разберем тези преживявания. Може би тъкмо това е най-тъмният и най-обезпокоителен аспект на съвременната цивилизация -непознаването и потискането на собствената ни същност.

из "Тибетска книга за живота и смъртта"